— Аз… боя се, че не разбирам — успя да измънка той.
— Да, да. Зная, че не ти е ясно. Как иначе? Никой не разбира. Почакай малко.
И ненадейно скочи, едва ли не затича, и изчезна в някакъв коридор срещу кухнята. А след миг се появи отново с голяма купчина книжа в ръце.
— Виж — започна без предисловие, — не очаквам от теб да проумееш научните термини, но нека се опитам да ти обясня.
Той слуша, както му се стори, цяла вечност как тя изброява основните пунктове от доклада, над който бе работила миналия месец и половина. Той съдържаше множество данни — диаграми, уравнения, сравнителни анализи на скоростта на горене, емисии, икономичност на бензините — и постепенно дори Ал Валънс започна да осъзнава какво бе натрупала Брий.
Съставен от патентни заявления, съдебни преписи, лични бележки, административни резюмета и експертни данни на десетки инженери по двигателите, докладът на Брий изчерпателно излагаше една тревожна истина: петролните компании бяха открили способ за такава формула на бензина, че той да изгаря напълно без прибавяне на окислители, без каквито и да било добавки.
— Ето, виждаш ли, Ал, точно това ти казах. Цялата история с добавките е чисто мошеничество. Деймън трябва да го научи. Длъжна съм да му кажа.
Когато тя приключи, Валънс внесе ред в мислите си. Сега не биваше да отблъсква Брий. Ако хукне да обяснява на Деймън, ако го убеди да заговори за откритието й, ще настъпи катастрофа. Въздъхна престорено:
— Ужасно. Направо отвратително. Чудя се как не е гръмнало в новините.
Но Брий имаше готов отговор:
— Това е само купчина от отделни документи, експерименти, мнения. Така работим ние учените — пощипваме оттук-оттам дребни проблеми, сами по себе си привлекателни и предизвикателни.
Както и аз с МТБЕ. В началото, казано дилетантски, работата ми бе да докажа, че той допринася за пречистването на въздуха. И всяка проба излизаше успешна. А после някак си работата ми се промени и постепенно престанах да бъда учен. Превърнах се в говорител, който защитава онова, което е направил, онова, в което вярват в „Калоко“, в което вярвах самата аз. Така че не се интересувах от подпочвените води, от пречистването им, дори от тази нова формула на бензина. Работата ми, животът ми се заключаваше в МТБЕ. Останалото не беше моя грижа. — Погледна го с надежда. — Разбираш ли?
Той кимна.
— Естествено. Естествено, че разбирам.
Брий сгъна листовете на доклада си, облегна се и го сложи в скута си.
— Но сбърках.
— Не, не мисля така. Според мен си вярвала на работодателите си. — Валънс протегна ръка и докосна коляното й с пръсти. Бегло. Жегна го дори през дънките. — Брий, постъпила си правилно, като се обади на мен. Искам да го знаеш.
Тя въздъхна дълбоко.
— Не знаех какво друго да направя. Струва ми се, че съм длъжна да кажа на Деймън, но той трябва да мисли за толкова други неща…
— Точно така.
— Но ако не…
Валънс я прекъсна, за да й даде необходимия й отговор:
— Той ще те разбере, ако не му кажеш. Всъщност след изборите ще ти благодари, че си постъпила така. Главното във всяка кампания на този етап дори при доста по-незначителна разлика от сегашната, Брий, е съсредоточаването. Ако кандидатът се разконцентрира, избирателите се объркват и той е свършен. А трябва да признаеш, че тази материя е сложничка.
Тя се усмихна.
— Предполагам, че е малко сложна.
— Недей да предполагаш. Повярвай ми! — Вече бяха повече от съюзници, бяха истински приятели. Сега бе моментът да опипа почвата. — Брий, имаш ли този доклад и в компютъра си?
— Да.
— Знаеш ли, материалът е доста опасен. Ако попадне в недобросъвестни ръце, може би на съпруга ти…
— Какво?
— Може да го изтрие. Да го заличи от дискетата. И целият ти усилен труд отива по дяволите. Ако съобрази за теб с Деймън…
— Не — възрази тя. — Рон никога не би направил подобно нещо. — Подвоуми се. — Рон приема създалото се положение.
Той сви рамене. Не биваше да настоява.
— Е, твоя работа, но бих могъл да взема всички материали, дискетите ти — всичко. Да ги пазя на сигурно място, докато минат изборите.
Ала тя бе непреклонна.
— Тук са на сигурно място. Не искам Деймън да ги види, преди да съм му казала, докато не намерим време да му обясня, а също и защо съм решила да не му съобщя веднага.
— След изборите ли? — Валънс държеше на недвусмислен отговор, макар че всъщност искаше единствено всички копия от доклада, а най-добре и Брий да изчезне заедно с тях.
— Да, мисля — отвърна тя. — Както решихме.
Но щом вратата се затвори зад гърба му, Ал осъзна, че не бе настоявал докрай. Стоеше на площадката пред асансьорите и се питаше дали да не почука пак, докато тя все още е сама, да влезе и да вземе необходимото — лично, както се полага на професионалист. Защото, доколкото познаваше Брий, а той я познаваше, тя изобщо не бе в състояние да запази откритието само за себе си. Някоя нощ ще се гушне до Деймън и просто ще трябва да му каже, а Деймън ще реши, че най-правилно е да го съобщи на обществеността.
Едно е да бъдеш Белия рицар, предприел кръстоносен поход срещу един нечестив корпоративен замърсител, и съвсем друго е да си вманиачен левичар фанатик, който вярва, че Агенцията за защита на природата е съучастник във Великия правителствен заговор за бензина. Това, макар и вероятно вярно, нямаше да мине и Валънс го знаеше.
Това можеше да струва на Деймън изборите. А на Ал — евентуалните доходни взаимоотношения със СКО за в бъдеще. Щеше да изкара от кожата опасния и непредсказуем Бакстър Торн.
Не. Не става.
От бездънната си фокусническа торба Бакстър Торн извади телефонния номер на Дизмъс Харди и предложи Валънс да му се обади и да замаже лъжата си, че не е звънял на Рон.
Тъй като Харди не си бе у дома, Валънс му остави съобщение на телефонния секретар, после пак се върна при диваните, където Торн пиеше четвъртата си бутилчица след първото питие от чист етанол.
— Би трябвало да свърши работа — забеляза Торн с напълно трезвен глас. — Но не ми допада, че си навира носа в нашите дела. Не му е мястото там, а? Не зная откъде изникна.
Валънс откри, че се бои да отговори. Имаше нещо изцъклено в очите на Торн — навярно не само от алкохола, — което го стряскаше.
Бакстър се облегна, кръстоса крака и пак отпи голяма глътка.
— Загрял е, че го будалкаш. Щом е ходил в жилището на Брий, може да знае нещо за доклада. — Възцари се тишина, която се стори злокобна на Валънс. — А ако е така, току-виж решил да съобщи на Деймън или на пресата.
Измина доста време. Внезапно Торн остави чашата си, тупна се по коленете и стана.
— Е, Ал, благодаря ти за коктейлите. — Пое към вратата. — Струва ми се, че господин Харди разполага с прекалено много свободно време. Мисля, че някое… разсейване точно сега ще му се отрази добре. Казваш, че не си е у дома в момента, а?
— Нямаше го, когато му звънях.
— Да, така е, така е.
Торн погледна през шпионката, открехна вратата, извърна се с лице към Валънс, очевидно взе някакво решение, после отвори широко вратата и си тръгна, без да каже нито дума.
Част трета
22
В Сан Франциско лятото е ветровито, сурово и влажно, макар да вали рядко. А после от края на август до средата на октомври настъпва циганското лято и дните са топли, небето безоблачно и подухва лек ветрец. През останалата част на годината по крайбрежието непрекъснато има мъгла и ниски облаци, които следобед се разсейват над сушата, циклони с ниско атмосферно налягане, от запад вятърът духа с двайсет до трийсет километра в час.
Когато Харди се събуди на дивана у Кокранови малко след шест, беше явно, че циганското лято е свършило и е нахлуло лошото време. Седна сковано и му потрябваха няколко мига, за да се ориентира — отдавна не бе нощувал на дивана в чужда гостна. През венецианските щори се просмукваше смътна утринна дрезгавина, но той някак изведнъж — по качеството на светлината — разбра, че е паднала мъгла. Неволно въздъхна.