Рон повторно закрачи из кухнята. Помещението бе прекалено тясно. При прозореца спря, погледа навън в мрака почти минута, което изглеждаше прекалено дълго. Най-накрая се обърна.
— Знаеш ли кой е убил Брий?
— Зная, че не си ти. Мога да докажа, че не си ти.
— Чувал съм, че човек не може да докаже отрицание.
И Харди бе чувал същото. Но със съдействието на Глицки бе в състояние да предостави убедителен довод, че един и същ човек е убил Грифин, Канета и Брий. Следователно…
— Сигурно е вярно — отговори. — Само че понякога, ако човек си наеме достатъчно добър адвокат, може да създаде подобно впечатление.
Но Рон не се отказа от предизвикателния си тон:
— И това ще си ти, така ли?
Внезапно на Харди му дойде до гуша — Мари, Рон и децата можеха да се правят, че разиграват пиеса, която ще свърши утре, но ставащото не беше пиеса и Харди бе убеден до дъното на душата си, че тя няма да свърши, докато самият той не я приключи. Крайчетата на устните му се повдигнаха, макар това да бе по-скоро гримаса, отколкото усмивка.
— Точно така, приятелю, ще бъда аз.
Рон стоеше до прозореца. Харди различи навън кутийките по склоновете на Туин Пийкс. С почуда установи, че все още е светло. Мъглата се бе приповдигнала като нисък похлупак — опушен и мръсен.
— Рон!
Отново се възцари продължително мълчание.
— Нямам друг избор, нали?
— Боя се, че не.
Загледа се през прозореца, после се обърна и приближи до кухненската маса. Отпусна се тежко на мястото си, отново завъртя бутилката с бира, вдигна очи към Харди.
— Ще дойда.
Харди се взря в него.
— Сигурен ли си?
Рон объркано разтърси глава. Вече не се колебаеше. Бе взел решение.
— Да, сигурен съм. — Вдигна поглед и опита да се усмихне. Харди го бе приклещил и бе нанесъл удара си. Щеше да дойде. Естествено. Налагаше се. Нямаше друг избор.
Адвокатът въздъхна с видимо облекчение.
— Добре тогава. Ще те взема оттук в осем и половина. Как ти се струва?
— Става — отзова се Рон. — В осем и половина. Прекрасно. Ще бъда готов.
— Идеално. — Харди за втори път въздъхна победоносно. Протегна ръка през масата. — Извинявай, че беше толкова трудно, но ще свършим работа, повярвай ми. И благодаря за днешното ти съдействие.
Разговорът им бе приключен. Рон повторно разтърси ръката на Харди. Щом стигнаха до външната врата, адвокатът спря.
— О, още една дреболия. Мога ли за секунда да поговоря насаме с Касандра?
Лицето на Рон се помрачи. Но адвокатът, очаквал неодобрителна реакция, пусна една мъжка усмивка и сложи ръка на рамото му.
— Тя е мой приятел, не забравяй. Нали тя ме забърка в цялата тази история с всички вас? Няма да е справедливо, ако не я посветим в замисъла си, не смяташ ли?
Чакаха на площадката пред апартамента.
Рон, Мари и децата вземаха нещата на игра и Харди превърна личната им тайна с Касандра в част от играта. Татко й е казал, че може да се довери на господин Харди, нали? Ако иска още веднъж да се увери, могат да го повикат тук, навън, и да го попитат, но пък има опасност Макс да чуе.
Налагало се да поговори с нея насаме тук, навън, на площадката, защото татко й не искал Макс да се разстрои, че пуска само нея да пренощува при Ребека Харди.
Очичките й заблестяха от вълнение.
— При Ребека ли ще нощувам? Много обичам.
И Макс щели да поканят, но татко й казал на Харди, че братчето й трябвало да се наспи добре след снощните кошмари. Винсънт щял да го преживее тежко, но щял да разбере.
Не. Нямало защо да се връща в апартамента. Ребека имала още една четка за зъби. Щяла да й даде някоя от пижамките си. Щяло да бъде страхотно.
Но трябвало бързичко да стигнат до колата на господин Харди. Налагало се да изчезнат, преди Макс да е разбрал. Иначе ще трябва тя да остане тук и да се лиши от гостуването.
Спря след пет пресечки и наля десетина литра, а Касандра чакаше в колата. Още на бензиностанцията, без да откъсва очи от нея, пусна двайсет и пет цента в телефонния апарат.
Гласът на Мари пресекваше от тревога, но пък и той не й даде време да говори.
— В осем и половина ще чакам долу, както се уговорихме с Рон. Касандра е добре.
Досега не бе виждал Ерин Кокран толкова вбесена и си помисли, че в сравнение със съпруга й Ед, когато той се прибра след работа у дома, гневът й изглежда безобиден като ланшния сняг. Но загрижеността за разбиранията на околните вече не му влизаше в работата. Караше я на интуиция и навивка, а ако хората, които обича, не приемат действията му, ще трябва да се примирят. Не разполагаше с време.
— Взех я назаем — обясни. — Само за една нощ.
— Това не е шега, Дизмъс.
— Не го смятам за шега. Съзнавам, че е изключително сериозно.
Тя направо го грабна за яката и от задния двор го завлече в къщата. Децата, забравили за всичко на света, бяха изцяло погълнати от приспособлението, което си бяха измайсторили от огромен кашон, въжета, няколко пластмасови стола и едно одеяло. Ерин им хвърли едно око, за да се убеди, че не обръщат внимание на възрастните. И пак впи поглед в Харди.
— Не мога да повярвам, че молиш мен и Ед да участваме в подобно нещо.
— Няма друг начин, Ерин.
— Направо не вярвам на ушите си. Ами ако полицията…
— Рон няма да се обади в полицията — прекъсна я Харди. — Пак се канеше да бяга, а аз имам нужда от него утре, за да освободя Франи. — Погледна към децата. — Касандра е моята гаранция, че ще дойде.
— Но ти не можеш…
— Ерин! — Не особено грубо сложи длани на раменете й. Сам се изненада от резкия си тон. Но нямаше какво да се прави. — Ерин, чуй ме! Стореното — сторено. Само още една нощ.
Свали ръце. Устните на Ерин трепереха, тя се мъчеше да се овладее, не бе в състояние да говори.
— Трябва да вървя — добави той.
36
Харди седеше приведен на ниския тапициран стол до балкона в надстройката. Завесите бяха дръпнати и като вдигнеше глава, виждаше далеч наляво от себе си как залезът лее оранжева светлина в пурпурното море. Най-неочаквано между облачната покривка и земята видимостта се бе възстановила. Струваше му се, че в северния край на залива може дори да различи отделните коли по Ричмъндския мост.
Какво направи? Какво направи?
Ето каква мисъл го връхлетя.
Налагаше ли се да взема Касандра? В края на краищата Рон се бе съгласил да се срещнат утре сутринта и да го придружи на разпита. И щеше да го направи — нали обеща. Харди успя да го убеди, че се налага. Беше уредено.
Освен ако…
Освен ако Рон не го излъга. Беше приел твърде внезапно и с прекалена лекота. Да, решил беше, но не да изчака още един ден и да отиде в съда, за да изясни бъркотията. Напротив, Харди изобщо не се съмняваше, че в уречения час Рон с децата си вече ще е изчезнал безследно.
Ами ако греши?
Сърцето му се сви и го обля пот. Стискаше ръце пред себе си — единственият начин да избегне треперенето им.
Скочи от стола и застана неподвижно, опитвайки се за пореден път да си представи сборичкването, състояло се тук. Но обстановката не издаваше нищо. Отиде до френските прозорци, отключи, отвори и излезе навън.
Все същото. Саксиите с хилави храсти. Масичката и столовете си стояха, както и при първото му посещение. Пристъпи три крачки по хлъзгавите плочки и се озова до грубия парапет от ковано желязо.
Опита здравината му и го намери за устойчив. Не се изкуши да се облегне на него, но все пак — с длани на парапета — му се прищя да надникне долу в правоъгълника на покритата градина. Усещането за височина го хипнотизира. Прикова го така секунди наред, но замайването го принуди да се изправи.
Отстъпи, потръпвайки, смаян от първичната мощ на подтика да скочиш: смъртта изглеждаше лесна — страховито привлекателна възможност в миг на слабост.
Или на податливост.
Парапетът бе влажен от трийсетчасовата непроницаема мъгла и той понечи да изтрие длани в сакото си. Нейде долу забуча сирена за мъгла и Харди внезапно се спря.