И друго, ако сега кажеше на Глицки къде се намира Рон — а нямаше никакво намерение, — как би трябвало да постъпи приятелят му? Да се превърне в съучастник във федерално престъпление за отвличане ли? Да арестува Харди ли? Или — дори ако Харди успееше някак да изхитрува с фактите около Касандра — трябваше ли Глицки да вкара Рон в правораздавателната система и да се стигне точно до резултата, който Харди на такава висока цена се стремеше да избегне?
Не можеше да му каже. В никакъв случай.
Но ако не му кажеше, Глицки ставаше уязвим за обвиненията, които му предявяваха Рандъл и Прат, а те можеха да му струват работата, благонадеждността, честта.
— Какво? — попита Глицки.
— Нищо. Не зная. Просто едно хрумване. — Харди се престори, че рови из страниците по масичката пред него. — Ето — каза, — ето тук. Погребението на Брий.
— И какво за него?
Ловко извъртайки, ненавиждайки се за онова, което му се налагаше да извърши, адвокатът се зае да въведе Глицки в проблема. Уж току-що му бе хрумнало, каза, че в края на краищата Рон може би разполага с алиби за времето, когато е загинал Грифин. Може би свещеникът в… как се казваше църквата? „Света Катерина“ ли беше? Може би е прекарал деня с Рон или поне по-голямата му част, поемайки грижата за стотиците подробности?
Нима Ейб не си спомня? Когато съпругата му Фло почина, той още рано сутринта отиде в синагогата. Проверил ли е изобщо някой какво е правил Рон в деня на погребението на Брий? Нали тя в крайна сметка му е била сестра?
— Какво искаш да кажеш с това „сестра“?
Харди усети как лицето му пребледнява.
— „Сестра“ ли казах? Имах предвид „съпруга“. Погребението на съпругата му. Работата е там, че ако Рон има алиби за Грифин, значи не е убил Брий, нали така? Ако установиш това, натрий носа на Рандъл, че не прикриваш никого. Защо не престане да ти се пречка и не те остави да си гледаш работата?
Както седеше на ъгълчето на бюрото, Глицки незабавно взе решение и придърпа телефона.
— Номерът записан ли е там? На „Св. Катерина“?
Беше записан и когато пет минути по-късно остави слушалката, лейтенантът едва не се усмихваше, а побелелият белег върху устните му изпъкваше.
— Всичко би трябвало да става ето толкова лесно. Свещеникът е бил с Рон през целия ден. С децата. И още няколко души.
— Така изглежда. — Харди изигра задоволство, като се облегна на дивана и също се ухили. — Страхотно.
— Ако не страхотно, то поне добре. — Глицки не губеше нито секунда. — А това ни отвежда при Бакстър Торн, който, както ти сам изтъкна, е невероятно хлъзгав…
Прекъсна го чукане на вратата. Харди стана да отвори. В коридора стоеше Дейвид Фримън с ръце в джобовете.
— Петте минути изтекоха — натърти той.
— Още една — обади се Глицки.
Фримън го погледна, кимна и се обърна към Харди.
— Ако оттатък не остане никой, докато се наканиш да се върнеш, не обвинявай мен.
— Ей сега отивам. Обещавам.
Фримън вдигна рамене — беше опитал — и пое надолу по стълбите. Харди се изви към Ейб.
— Чу ли?
— Добре де. — Лейтенантът подаде на приятеля си книжната торба, която носеше. — Още материал за частната ти колекция. Снимки от колата на Грифин, от задната седалка и от описаното преди това. Инвентаризирани са само тъй наречените съществени материали, но можеш да огледаш снимките. Канета. Два записа от срещи, които може да ти потрябват.
И друго — Кери има „Глок“. Намира се там, където ни каза, и с него не е стреляно, откакто е бил чистен за последен път — според мен отпреди година, а вероятно нито веднъж. Разбира се, не му се е налагало да стреля с него, ако го е насочил достатъчно убедително.
И накрая, зная, че те чакат долу, но ето и съкратената версия на Торн. Ще ти се прииска да я чуеш, повярвай ми. — Когато приключи с идиотската, но напълно недоказуема информация за бензина и едно от слончетата на Харди в джоба на палтото на Торн, адвокатът попита дали са открили каквито и да е доказателства за връзките му със СКО, отравянето с МТБЕ или някакви други терористични акции.
Отговорът бе отрицателен, но утре Глицки щеше да издейства повторно разрешение и щеше да прати два екипа от следователи и компютърни специалисти както в апартамента, така и в офиса на ФМК. Щяло да бъде цялостно претърсване, с разпечатка от телефонните разговори и данни за изтрити дискети — с екипи от експерти.
— Откъде ще ги вземеш? — попита го Харди. — Мислех, че имаш още седем убийства и никакви служители.
— Прехвърлям още хора — простичко отговори лейтенантът. Поеха към стълбището. — Отработвам нов начин за управление, наречен „Прави каквото нареди шефът и виж дали животът ти няма да се оправи“.
— Допада ми.
— И на мен. Мисля, че ще даде резултати. А в случай, че не даде, винаги можем да се обърнем към ФБР.
Оказа се, че никой в „Солариума“ не си е тръгнал за вкъщи, макар завръщането на Харди да не стана повод за най-топлия прием, на който някога се е радвал. Все пак момчетата довършиха работата си, напуснаха кантората и се пръснаха да разнасят лошите новини на Кери, Валънс, Пиърс, Торн, Дейвид Глен. На всички, за които Харди се бе сетил.
Освен това, след дълги спорове, Харди и Фримън решиха да връчат призовки както на Рандъл, така и на Прат. Ще бъдат принудени да се явят пред съдия Брон за разпита на Харди и тежко им и горко тогава!
Не бе сигурен, че ще призове всички тези хора като свидетели, та дори и по-голямата част от тях. Но искаше да си запази изходи, а обратите в този случай вече го бяха изненадвали достатъчно често. За нищо на света нямаше да допусне неприятни изненади в съда.
Подобна стратегия обаче криеше и известни опасности. Подобен разширен обсег представляваше злоупотреба с авторитета на призовката и Харди можеше да си докара дори порицание от щатската адвокатска колегия, обвинение в незачитане, насочено към самия него, но той вече отхвърляше подобни съображения. Ако стратегията му се провали, незачитането щеше да му бъде последна грижа.
И най-сетне към девет и нещо дори и Фримън си събра чукалата и си тръгна, оставяйки го сам в кантората му на горния етаж с разпилените отпреде му страници, със скован от важността на взетото решение, от неосъществимостта на набелязаното разум.
_„Ако Рон има алиби за Грифин, значи не е убил Брий, нали така?“_
Собствените му думи, отправени към Глицки, не му даваха мира. Преди да ги изрече, беше ги използвал да убеди сам себе си и им вярваше безусловно. Толкова бе логично, че нямаше как да не е вярно: Грифин е разследвал убийството на Брий и е бил убит. Както и Канета. Следователно всички те бяха свързани по някакъв начин.
Ами ако не бяха?
Ами ако Карл Грифин, ровичкайки се по обичая си в живота на другите, се е натъкнал на неприятна истина за последния човек, който според записките му го е видял жив — Бакстър Торн? Ами ако Фил Канета, натъквайки се на тандема Торн-Валънс, след като си бе тръгнал от Харди и Фримън в събота през нощта, е хукнал сам да гони славата — да отведе убиеца на полицай на всичките ония чиновничета в отдел „Убийства“? И го е подценил?
Торн.
Опасен, решителен, ненатрапчиво самоуверен човек на действието, вече въоръжен с пистолета на Грифин, с повишена възбудимост от подпалването на къщата му. Или пък е станало, когато след убийството на Канета се е почувствал направо непобедим?
Но тогава, разбира се, оставаше Брий. И съвсем друг убиец.
Гостите на Дейвид Глен започваха да пристигат. Каза, че искал да помогне на Харди за 902, но не можел току-така да го пусне в апартамент на наемател. За такова нещо можели да го уволнят. Защо Харди не доведял лейтенанта или не донесял разрешение, както миналия път?
Но ето че пак — осъзна мъчително адвокатът — не можеше да се обърне към Глицки. И причината бе по-лична, по-непреодолима, от всичко, на което вероятно би се натъкнал.
Причината бе Франи.
Ако Рита Браунинг — невидимата Рита Браунинг — бе още една от самоличностите в кредитните карти на Рон Бомонт, ако в края на краищата Грифин е открил часовника „Мовадо“ в 902, а не в апартамента на Брий…