Не биваше да допуска Глицки да се добере до Рон. Можеше да мине и без арест, и без полицейски разпит. Защото ако Рон продължи да отрича каквото и да било свое участие в убийството — а почти нямаше съмнение, че той точно така ще направи, — Франи все така ще му вярва. И дори по-лошо: тя ще вярва и че правораздавателната система е предала Рон. Приятелят й я бе предал.
Съпругът й също.
И ако все пак Рон е убил Брий, Глицки изобщо не можеше да му помогне — неговото участие бе изключено.
Рон ще трябва да го заяви сам. Пред Франи. Пред целия съд.
Трябваше да тръгва, да види децата, да се увери, че Касандра е на сигурно място. Отпуснат, почти излегнат на дивана, вдигна дясната си ръка пред очите, за да се предпази от осветлението. Лявата му ръка напипа снимките, които Глицки му бе оставил — ясни фотоси в едър план на предметите под задната седалка в колата на Карл Грифин. А после идваха и документите: докладът от аутопсията на Канета, _неговата_ кола. Разговори, разпити.
Насили се да стане, отнесе материалите на бюрото си и отиде в края на коридора да наплиска лицето си. Когато се върна, постоя един миг в нерешителност: изобщо не бе в състояние да анализира каквато и да е част от тях. Какъв смисъл имаше да се захваща?
Но сам знаеше, че го изкушава дяволът.
Ето защо започна, но след бърз оглед осъзна, че в момента не бе подготвен да схване каквото и да е от снимките на боклуците, обвивките от храна и чипс, намерени под седалката в колата на Грифин. Щеше да опита пак утре сутрин, но не очакваше нищо. Вместо това се зае със записите и постави една от микрокасетите в портативния си магнетофон.
Изслуша разбираемо подразнения, но в крайна сметка приел да съдейства Джим Пиърс, който разговаряше в кабинета си с Тайлър Коулман — за пореден път. Следваха Глицки, Харди, Кери и Валънс от снощи.
Осъзна, че този случай — а може би случаи? — навярно е влязъл под кожата и на Глицки. Лейтенантът спешно бе поискал копия от всичко, което бе връчил на Харди, и бе висял на главата на хората си, докато не се увери, че всичко е изпълнено.
И най-вече от аутопсията на Канета. Моргата се пукаше по шевовете от трупове, но следователят по смъртните случаи бе започнал с Канета. Адвокатът мрачно съобрази, че това може би в крайна сметка не се дължи на влиянието на Глицки, а е последна проява на почит към полицай, загинал при изпълнение на служебните си задължения.
Занимаваше се с материалите вече час и ефектът от наплискването със студена вода отдавна се бе изпарил. И в момента пред очите му се намираше протоколът от аутопсията на Фил Канета. Входни рани, изходни рани. Обля го нова вълна от преумора и той затвори очи, за да се предпази от нея.
И от още една мъчителна истина: ако не бе наел Канета, човекът щеше да е жив. Образът му изплува пред очите на адвоката: само преди два дни Канета се наслаждаваше до немай-къде на сандвича си с мортадела, на пурата си в събота вечерта в кантората на Фримън. Сержантът бе толкова жизнен — изцяло отдаден на вкусовете си, подвластен на любовни бури, спъвани от задълженията му, съвсем като Харди, а ето че за един само ден се бе превърнал в прах.
Дрехи. Барутни обгаряния. Редом с медицинските и химични анализи на съставките от захари, скорбяла и въглероди, някой от службата за разследване на смъртните случаи — може би по искане на Глицки — бе записал в полето на достъпен за непрофесионалисти език стомашното съдържание на Канета. Храна на ченге. Последният му бургер с кафе и десерт: шоколад, телешко, картофи, бадеми, хляб, туршия. Харди го прегледа и продължи със съдържанието на алкохол и никотин в кръвта…
Притвори очи и отново видя лицето на Канета на пейката на площад „Уошингтън“ със светнали от спомена за Брий Бомонт очи, с простичката наслада от вкусния сандвич.
Стига, стига, стига.
Прелисти напосоки оставащата купчина, която сякаш нямаше край. Кабинетът като че ли се сви и той пак затвори очи — само за миг. Стресна се, осъзнал, че навярно е задрямал. Ала не биваше да спира. Все още не знаеше…
Франи все така в затвора…
Обърна нова страница, мъчейки се да се съсредоточи. Нямаше смисъл. Едва различаваше буквите, а онези, които успяваше да различи, съставяха думи, чието значение му убягваше.
Част четвърта
37
Кафето имаше вкус на терпентин. Седнал до кухненската маса, изкъпан, избръснат и облечен, той си сипа още захар и разгърна сутрешния вестник.
Беше шест часът. Снощи се прибра у Кокранови малко след единайсет. И трите деца, както и възрастните, още не си бяха легнали. Въпреки донасящия се от спалнята кикот, настроението в къщата бе не по-ведро, отколкото в операционна.
Към два часа, след пет все по-строги посещения от страна на възрастните, децата престанаха да вдигат шум. Харди, легнал на дивана в дневната, чу часовникът да бие още два пъти, преди да заспи.
Разтърка очи, за да не парят. Захарта не подобри вкуса на кафето и той остави чашата, и взе да разтрива дясното си слепоочие, което тъпо го наболяваше.
Бе денят на изборите. Статиите не криеха кой знае какви изненади. Отравянето с МТБЕ и последвалата паника — както и неубедителната реакция на опонента му, — бяха дали на Деймън Кери в последния момент преднина от три пункта и той, макар и с нищожна разлика, вече наистина оглавяваше класацията. „Кроникъл“ го препоръчваше на избирателите.
Адвокатът с удоволствие отбеляза, че клеветническите заплахи на Бакстър Торн, изглежда, не бяха разубедили Джеф Елиът. Рубриката му „Градски клюки“ не отправяше каквито и да е преки обвинения към Торн, но успяваше да изложи редица факти по начин, който навеждаше на доста неласкави изводи. Репортерът обещаваше по-нататъшно разследване.
Внезапно до лакътя му изникна Винсънт. Пижамата му представляваше подобие на кардиналските облекла на Марк Макгайър. Подстриганата му на стъпала коса бе с един оттенък по-тъмна, отколкото на сестра му, но не излизаше от категорията на жълтеникавочервените. Ушите му стърчаха, а лицето му, с изключение на носа, който бе наследил от Франи — бе точно копие на Харди.
— Главата ли те боли? Защо си търкаш слепоочията?
Харди го привлече към себе си и му разроши косата.
— Здрасти, хлапе. Защо си станал толкова рано?
— Не е рано.
— Е, не е късно, а ти заспа едва в два.
— Не съм виновен аз — отвърна Винсънт. — Момичетата са криви. Заспах веднага, щом си побъбрихме. Татко!
— Какво?
— Искам да те питам едно нещо.
Харди копнееше за деня, когато Винсънт щеше направо да пита, без първо да обявява намерението си да зададе въпрос, но засега можеше само да въздъхне.
— Давай — насърчи го.
— Защо не поканихте и Макс? Как така все Беката води приятелките си да нощуват у нас и няма отърване от всякакви момичета, пък те не искат да си играят с мен?
— Това за един въпрос ли го броиш? — Все пак бащата отдръпна стола и взе момчето в скута си. От сина му все още дъхтеше на спящо дете и Харди го държа притиснат до себе си толкова дълго, колкото смяташе, че Винсънт ще издържи — навярно две секунди. — Знаеш ли колко ми липсваше?
— И ти на мен — отвърна момчето от кумова срама. — Ама напоследък си все зает — добави то, повтаряйки като папагалче оправданието, с което Франи без всякакво съмнение неизменно го бе извинявала. — Знаем, че е така. Обаче мама _наистина_ ми липсва. А ти каза, че тя днес ще си дойде. Нали днес?
Харди се опита да не обръща внимание на острата болка, която го прониза при думите на сина му.
— Така сме го замислили. — И за да се измъкне, додаде: — Така се надявам.
Личицето на Винсънт тутакси се помрачи.
— Значи може да не си дойде. Стори ми се, че ти каза днес.
— Днес ще бъде. Не се безпокой.
— Тогава защо каза, че се надяваш?
— Шшшт. Да не събудим някого.
— Ама защо каза така?
— Не зная, Вин. Сигурно, защото го искам не по-малко от теб. Просто така се казва. Днес мама ще си дойде. — Едва не добави „обещавам“, но размисли. Всяко обещание, особено пред децата му, бе свещено.