— В нашата сграда апартаментите с една спалня вървят по четиристотин и петдесет хиляди. Нашето жилище струваше седемстотин и петдесет.
Харди подсвирна.
— На мен ли го казваш? Парите, които тя получаваше, едва стигаха, за да живеем прилично. — Подвоуми се. — А след като напусна „Калоко“… — Той замълча, печелейки време, като отпи от кафето. — Трябва да знаеш. Може би и вече си наясно. Щеше да ни се наложи да се местим.
— А карахте ли се по този въпрос?
Рон въздъхна отегчено.
— Да ти кажа, към края се карахме за всичко. Ужасно беше. — Сведе глава задълго, после вдигна очи. — Толкова съм уморен. — Гласът му почти секна. — Невероятно уморен.
Харди се приведе над масата.
— Ти ли я уби, Рон? Ти ли уби Брий, може би по погрешка?
Рон вдигна глава, а в погледа му се четеше бездънно примирение и безизходица.
— Знаеш, че не съм аз. Тя ми беше сестра. Обичах я. Децата я обичаха — беше им майка. За нищо на света не бих я ударил, какво остава да я убия. Не съм я убил аз. Честна дума. Дори по погрешка. — Умоляващо простря ръце през масата. — Дори не бях там. Дори не бях там.
Мисълта, че оставя Рон сам в „Гърка“, изнерви Харди, въпреки присъствието на Фримън в бара. Каза му да изпие още едно кафе или нещо друго и в девети половина да се яви пред задната врата на Палатата, на изхода към затвора. Бе пределно убеден, че го е сгащил както подобава. Щом се е стигнало дотам да държат Касандра за заложник, Рон нямаше да избяга.
Поне така се надяваше.
Не бе обичайна практика, но Харди убеди Глицки да използва влиянието си пред съдебните пристави, та да позволят на Франи да се облече в подходящи дрехи за изслушването. Налагаше се да й ги занесе навреме и тя да успее да се преоблече. Протокол, външен вид, подробности.
Но не би успял да свърши и двете. Или тя щеше да използва оставащото време, за да се преоблече в прилични цивилни дрехи, които подсъзнателно да й придадат по-човешки вид в очите на Мариан Брон, или двамата щяха да прекарат насаме последните напрегнати мигове в стаята за адвокатски посещения.
Ала избор нямаше. След като излезе на свобода, щяха да имат достатъчно време за посещения. За всичко.
Остана му още половин час и се изкушаваше да се върне при Рон в „При Лу“. Но не. Това вече бе уредено. Рон ще се яви на задния вход в уреченото време. Нямаше друг избор.
Сложи тежкото си куфарче на дървената пейка точно до изхода към затвора и още веднъж свали кламерите, и още веднъж сложи страниците в скута си. Бе прегледал всяка дреболия поне по веднъж, с изключение на последните страници, които Глицки му бе донесъл снощи.
Но сега внезапно му се отвори достатъчно време да ги доразгледа, макар да не смяташе, че ще намери нещо. Е, ако не друго, поне се гордееше с усърдието си. Нямаше да ги пропусне поради немарливост или преумора. Когато влезеше в съдебната зала, щеше да е подготвен. Скот Рандъл нямаше да го изненада с нещо, което е трябвало да прочете, да забележи, да премисли.
Така че започна оттам, където бе прекъснал — от аутопсията на Канета.
И този път го забеляза. Върна се и повторно прегледа докладите за Грифин. Прекоси коридора и влезе при следователя по смъртните случаи, за да се увери. И най-сетне, разбрал къде да търси, се върна и го откри.
Глицки си беше в кабинета, когато Харди му позвъни. Бе изпратил отряд със специална задача за обиск у Торн и щял да бъде свободен до края на изслушването, на което държал да присъства.
Харди не искаше да му съобщава каквото и да е по телефона. Щеше да се види с лейтенанта след пет минути и ако успееха да останат насаме, щеше да му каже. Междувременно щяха да се срещнат пред задния вход на Палатата.
Щом излезе от затвора, кимна скришом на Фримън, който се мотаеше в коридора към моргата, и продължи към задния вход за служителите на Палатата. Според замисъла двамата с Рон трябваше да се качат на втория етаж по рядко използваното задно стълбище и като стигнеха в коридора, щяха да се скрият в съдебната зала на Брон.
Глицки им отвори вратата. Когато Харди представи онзи, когото предстоеше да придружат, изненадата за лейтенанта не беше приятна. Но той, изглежда, прие положението и мълчаливо ги поведе по стълбището, докато не се изкачиха на площадката пред вратата към главния коридор. Там обаче се обърна и се озова лице в лице с двамата.
— Момчета, вие май сте се срещнали случайно отвън, а? Така ли стана?
— Не съвсем. — Харди не трепна, досещайки се, че мигът е настъпил. Завари го подготвен. — Вчера по това време още нямах представа къде се намира.
— А когато аз те посетих най-любезно снощи? При последния ни разговор.
— Той беше ли заподозрян тогава?
— Почти, а ти…
— По времето, когато ти си тръгна? Ама честно!
Белегът на Глицки се беше изпънал, но адвокатът го бе изиграл. И продължи да го притиска:
— Добре, Рон не е заподозрян. Срещал ли си се с него досега, да кажем допреди минута? Говорил ли си с него?
— Сам знаеш, че не — изръмжа лейтенантът.
— Добре. Слушай сега. И изобщо нямаше представа, че съм бил във връзка с него, нали?
— И какво от това?
— Ами това, че когато скъпото ни приятелче Скот Рандъл те попита, може би след като се закълнеш, дали си бил в заговор с мен и/или Рон, какво ще си в състояние да отговориш?
Отстрани на челото на Глицки изскочи вена, но изражението му постепенно се отпусна, макар да не издаваше чак ведро спокойствие.
— Да се отбележи, че все пак не ми допада.
— Добре, взех си бележка — отсече Харди. — Но ти пък си отбележи, че ще ми бъдеш благодарен.
Глицки го погледа още една-две секунди, после се обърна и отвори вратата. Тримата пристъпиха в широкия коридор, точно когато Рандъл, Струлър, Прат и неколцина техни подчинени завиха откъм асансьорите в сгъстена редица. Двете групички едва не се сблъскаха.
— Виж ти, виж ти, виж ти. — Рандъл дори не направи усилие да прикрие чувствата си. Заговори с преливаща от неприязън театрална интонация: — Лейтенант Глицки, господин Харди, неуловимият господин Бомонт, интересно, че пристигате всички заедно в съда. — Обърна се към Прат — олицетворение на самодоволното удовлетворение: — Случаят подлежи на проучване, Шарън. Точно както и очаквахме.
Обикновено в минутите, преди съдията да заеме мястото си, съдебните зали пулсират от енергия: адвокати и клиенти се настаняват по местата си, секретарите и приставите се скупчват да обсъждат служебни въпроси и да си разменят закачки, съдебният протоколчик загрява. Ако присъстват съдебни заседатели, те четат вестници или си преглеждат бележките.
В галерията оттатък перилата зрителите и представителите на медиите, ако присъстват такива, се мъчат да заемат изгодна позиция спрямо евентуалните свидетели, приятелите и близките на жертвите или предполагаемите извършители. Носи се несекващо, тихо жужене от несвързани разговори.
Но като цяло, над всичко витае слабо, ала доловимо усещане за сдържаност. Навън, по коридорите, цели орди от неумити и недисциплинирани животни препускат в безредни въртележки, но озоват ли се веднъж в съдебните зали, редът често като че ли сам се налага над събраните вътре.
Обаче това не се отнасяше за тази сутрин.
Много от свидетелите, които Харди бе призовал, си бяха довели подкрепления и всички те очевидно бяха успели да се поопознаят, да поговорят, да си излеят душата и в края на краищата да кипнат от гняв.
Още щом Глицки отвори вратата пред тях, следвани неотстъпно от Скот Рандъл и екипа му от обвинители, отгоре им сякаш се стовари вълна от необуздан гняв. За пръв път през професионалната си кариера Харди бе принуден в буквалния смисъл на думата да си проправя път през тълпа от враждебни хора, задръстили централния проход. Глицки остана до него, уловил Рон Бомонт над лакътя, помагайки им да се придвижат напред.
Харди напредваше и не изпитваше потребност да отговаря на язвителните забележки, които стигаха до ушите му. Убеден бе, че тази демонстрация е инсценирана или от Бакстър Торн, когото зърна да стои опрян на стената, или пък от лагера на Кери. А може би и от двете страни.