Не можех да отговоря. Обезумял, пишех писма и телефонирах, пращах и получавах, като слепец, подреждащ дрехи в килер.
Писмата ме затрупваха като лавина.
Не можеше да е истина и все пак бе така. А биологичните закони? През прозореца. Какво представляваше историята на плътта? Дарвинистка „мутация“. Генетични съвпадения, водещи до нов вид. Излезли от релсите гени, които преобръщаха света. Ами ако Природата беше забуксувала? Загубила генетичен разсъдък, нямаше ли да клонира поколение след поколение от Уилямсовци, Брауновци и Смитовци? Не роднини, не. А безсмислени прераждания, сляпа материя, попаднала в огледален лабиринт? Невъзможно.
И все пак доказателствата бяха налице. Десетки лица, повтарящи се в стотици други по целия свят! Близнак след близнак до безкрай. А къде оставаше място за нова плът, къде бе историята на прогреса и оцеляването?
„Млъкни — помислих си — и си глътни идиотската усмивка.“
Пороят от гимназиални годишници продължаваше.
Прелиствах страниците като колоди карти, докато накрая…
Ето го.
Появата му проби дупка в корема ми.
Името на страница 124 от годишника на Розуелската гимназия, публикуван тази седмица и току-що пристигнал.
Уилям Кларк Хендерсън.
Зяпнах снимката и видях…
… себе си.
Жив и завършващ училище тази седмица!
Моето второ аз.
Точно копие на всяка мигла, вежда, малка и голяма пора, мъх по ушите и косми в носа.
Аз. Самият аз.
„Не! — помислих си. Отново погледнах. — Да!“
Скочих. Втурнах се.
Грабнах наръч снимки, отлетях за Розуел и облян в пот, взех такси, за да стигна до Розуелската гимназия точно в дванайсет по обед.
Церемонията бе започнала. Изпаднах в паника. Но после, когато младежите и девойките започнаха да минават покрай мен, ме обзе невероятно спокойствие. Съдбата и Провидението ми зашепнаха, докато погледът ми блуждаеше по над двеста младежки лица и по някакви закъснели безумни усмивки, полудели от радост след края на дългото мъчение.
И все пак младежите се бяха запътили към още неродени войни, неуспешни бракове, чудесни или ужасни професии.
А ето го и него. Уилям Кларк Хендерсън.
Моето второ аз.
Докато вървеше и се смееше с хубавичко тъмнокосо момиче, аз проследих собствения си профил от стария ми гимназиален годишник. Видях меката линия под брадичката, небръснатите страни, разфокусираните полуслепи очи, които никога нямаше да проумеят живота и щяха да се крият по библиотеки и зад пишещи машини.
Когато минаваше покрай мен, той вдигна поглед и замръзна.
Едва не му махнах, но се овладях, защото той не можеше да се насили да продължи.
Двойникът ми се олюляваше, сякаш го бяха ударили в гърдите. Лицето му пребледня и той протегна ръце към мен.
— Татко! Какво правиш тук?
Усетих, че сърцето ми спира.
— Не може да си тук! — извика младежът. Сълзи премрежиха очите му. — Ти си мъртъв! Умря преди две години! Невъзможно. Какво? Как?
— Не — успях да промълвя накрая. — Не съм…
— Татко! — Той сграбчи ръцете ми. — О, Господи! Господи!
— Недей! — казах аз. — Не съм аз!
— Тогава кой си? — умолително попита момчето и удари глава в гърдите ми. — Какво става? Божичко!
— Моля те. — Откъснах се от ръцете му. — Чакат те!
Той се олюля назад.
— Не разбирам — каза Уилям. По лицето му се стичаха сълзи.
— Аз не разбирам.
Той се наведе напред. Бързо вдигнах ръка.
— Не. Недей.
— Тук ли ще бъдеш… — тъжно рече младежът — … после?
— Да — мъчително отвърнах аз. — Не. Не зная.
— Поне остани да гледаш — каза той.
Не отговорих.
— Моля те.
Накрая кимнах и видях, че лицето му възвръща цвета си.
— Какво става? — объркано повтори Уилям.
Казват, че животът на удавниците излиза през главите им. Докато Уилям Кларк Хендерсън стоеше замръзнал на място, потъналите ми в откровения мисли търсеха отговори и не намираха. Дали по света имаше семейства с еднакви планове и мечти, заключени в огледалната им плът? Да не би да ставаше дума за някакъв генетичен заговор за завладяване на бъдещето? Дали щеше да дойде ден, когато тези невидими, непознати бащи, братя, племенници и братовчеди щяха да станат властелини? Или всичко беше само Дух Божи, Неговото Провидение, Неговата неведома Воля? Може би всички сме еднакви семена, пръснати надалеч, за да не се срещаме?
Тогава не сме ли по някакъв неразбираем начин братя на вълците, птиците и антилопите, всички обозначени, маркирани с един и същ цвят, година след година и поколение след поколение назад във времето чак дотам, докъдето могат да стигнат умовете ни? С каква цел? За икономия на гени и хромозоми ли? Защо? Дали лицата от това Семейство ще се раздалечат и ще изчезнат до 2001-ва година? Или двойниците ще се увеличават, за да обхванат цялата родствена плът? Или това е чудо на самото съществувание, неразбираемо за двама зашеметени глупаци, които си викаха над бездната от слепи поколения в летния ден на абитуриентския бал?