Всичко това, всичко това избухна пред погледа ми.
— Какво става? — попита ме второто ми аз.
Защото върволицата от млади мъже и жени почти бе свършила, слагайки край на сцената с двамата глупаци, които крещяха с еднакви гласове.
Съвсем тихо казах нещо, което той не успя да чуе. „Когато свърши това — помислих си, — трябва да накъсам снимките и да изгоря парчетата. Лудост е да продължавам така с тези стари годишници и забравени лица. Всичко на боклука. Незабавно.“
Устните на младежа потръпнаха. Разбрах го.
— Какво каза? — попита той.
— Нищо не се променя — промълвих аз.
После повторих по-високо:
— Нищо не се променя!
Зачаках да чуя думите на Киплинг от онази невероятно тъжна песен: „Господи Боже на старите, остани с нас. За да не забравим.“
За да не забравим.
Когато видях дипломата в ръцете на Уилям Кларк Хендерсън…
… се разплаках и избягах.