В крайна сметка измъкна едно одеяло от леглото, грабна възглавница от пода и отиде на пръсти в дневната. Приспособи нещо като легло в креслото, с натрапчивата мисъл, че в историята на романтичните й връзки завършекът на тази нощ бе може би най-голямата катастрофа. Затвори очи и се заслуша в дишането на Маги, така както го бе правила през всичките години, когато спяха в една стая. Стана й неудобно и се опита да се намести. Да беше избрала поне канапето. Защо изобщо покани сестра си? И в този миг гласът на Маги стигна до нея.
— Помниш ли Хъни Вън?
— Да — промълви Роуз в тъмнината и стисна още по-силно очи. — Помня.
С Хъни Бън се срещнаха през пролетта, когато Роуз беше на осем, а Маги — на шест години. В онзи ден майка им Каролайн ги събуди рано сутринта. Беше четвъртък.
„Тихо, не говорете — предупреди ги тя, докато ги обличаше с най-хубавите им рокли, след което ги накара да сложат по един пуловер и палтата си. — Това е специална изненада“. — Казаха „довиждане“ на баща си, който допиваше сутрешното си кафе и четеше бизнес страницата на вестника. Минаха бързо през кухнята, където на плота бяха натрупани празни кутии от шоколадови бонбони, а умивалникът бе пълен с неизмити съдове, и влязоха в колата. Наместо да завие към входа на училището, майка им продължи по пътя.
„Мамо, пропусна отбивката“ — провикна се Роуз.
„Днес няма да има училище, мила — изчурулика майка им през рамо. — Днес е много специален ден!“
„Но защо?“ — не спираше да пита Роуз. Отдавна бе чакала този ден, защото в програмата им бе записано, че само днес можеха да вземат повече книги от библиотеката.
„Защото се случи нещо много вълнуващо“ — отвърна майка им. Роуз помнеше колко превъзбудена изглеждаше Каролайн, как искряха кафявите й очи, помнеше и тънкия тюркоазен шал, който беше преметнала около врата си. Вече зад волана, Каролайн говореше припряно, думите й се застъпваха, докато споделяше с Роуз новината си.
„Сладкиш е — задъхано обясняваше тя. — Нещо като фъч. Е, не съвсем. По-добро. Нещо божествено! Яли ли сте някога нещо такова, деца?“
Роуз и Маги поклатиха глави.
„Четох в «Нюзуик» за жената, която измислила първия чийзкейк. — Каролайн беше очевидно развълнувана, взе бързо един завой и удари внезапно спирачки, тъй като неочаквано се озова пред светофар. — Приятелите й припадали от възторг и така един ден тя се престрашила и го предложила в магазина близо до дома си. После си намерила дистрибутор и постепенно работата се разширила, така че сега нейните сладкиши се продават в единайсет щата. Единайсет!“
Зад гърба им се понесе истински хор от клаксони.
„Мамо — обади се Роуз, — вече е зелено“.
„Добре. Разбрах. — Тя натисна педала на газта. — Снощи си помислих, че не мога да правя чийзкейк, но пък знам да правя фъч. Майка ми правеше най-вкусния фъч в света — с кестени и бяла ружа, ето защо й се обадих и поисках рецептата и цяла нощ пекох тава след тава, дори се наложи да отскоча до супермаркета за допълнителни продукти, но… Щях да пропусна! — Тя рязко изви волана и навлезе в някаква бензиностанция. Роуз забеляза, че ноктите на майка й са изпочупени, а върховете на пръстите й са почти черни, сякаш е ровила в земята. — Ето, опитайте! — Подаде на момиченцата чантата си, от която се подаваха два пакета, увити във восъчна хартия. «Р и М фъч» пишеше отгоре, според Роуз буквите бяха очертани с молив за вежди. — Наложи се да импровизирам опаковката, ще бъде много по-добра. Вие го опитайте и ми кажете не е ли това най-вълшебният фъч, който някога сте яли?“
Роуз и Маги разтвориха пакета.
„Много е вкусно!“ — обади се Маги с пълна уста.
„Ммм. Много“ — допълни Роуз и се опита, да преглътне парчето, заседнало на гърлото й.
„Р и М за Роуз и Маги“ — обади се майка им и отново се обърна към пътя.
„Не можеше ли да бъде първо М и после Р?“ — попита Маги.
„Къде отиваме?“ — поинтересува се Роуз.
„В «Лорд и Тейлър» — весело отвърна Каролайн. — Помислих си да отидем в супермаркет, но пък сладкишът ми е продукт за ценители, а не обикновена всекидневна храна. Ето защо е най-подходящо да се предлага в хранителните бутици и универсалните магазини“.