В онази сутрин тя седеше на масата в кухнята с чаша горещ чай пред себе си. Слънчеви лъчи се гонеха по плочките на пода. Тя придърпа бележника и писалката към себе си, за да довърши стихотворението, което беше започнала миналата седмица. Не че беше кой знае какъв поет, но Люси Фелдман, редакторката на „Голдън Ейкърс Газет“, я бе намерила и отчаяно я беше помолила да напише нещо, тъй като редовната им сътрудничка си била счупила крака. Крайният срок беше сряда и тя искаше да посвети вторника на последно оглеждане на текста.
„Какво, като съм стара“ гласеше заглавието на стихотворението, чиито начални строфи бяха:
„Какво като съм стара и крачката ми се забавя. Какво като косата ми е сива и често-често си поспивам…“
Беше стигнала дотук. „Не съм невидима“ дописа след кратък размисъл с големи главни букви. Задраска го. Не беше вярно. Навършила бе шейсет и по някакъв необикновен начин се беше оказала зачеркната за последните осемнайсет години. Всъщност младите хора просто гледаха през нея. Но „зачеркната“ беше дума, която й се видя твърде трудна за римуване. Реши да се върне на „невидима“, но пък и за нея не намираше рими. Ето защо продължи с:
„Все още живо чувствам свойто тяло, макар и доста да е наедряло.“
Така беше по-добре. Хората от „Голдън Ейкърс“ щяха да я разберат. Особено Дора, с която почти се беше сприятелила в магазина за дрехи втора употреба. Дора носеше ластичен колан под дрехите, но не пропускаше да си поръча бита сметана с всеки десерт.
„Цели седемдесет години внимавах какво слагам в устата си — обичаше да казва тя, докато загребваше с лъжичката от чийзкейка или шоколадовия мус. — Моя Морти вече го няма, така че е излишно да се тревожа за фигурата си“.
Все още живо чувствам свойто тяло, макар и доста да е наедряло, не съм глуха и за звуците край мен…
Това беше самата истина, размишляваше тя. Само че ако трябваше да бъде честна, звуците на живота в „Голдън Ейкърс“ бяха постоянният тътен на уличното движение, случаен вой на линейка, разправии между обитателите за неприбрани дрехи в общото помещение за сушене в края на коридора или оставени в контейнера за стъкло пластмасови бутилки. Честно казано, не твърде поетични признаци на живот.
Така че тя написа: Шума на океана и звук на детски смях, шума на слънце и усмивка.
Ето. Добре стана. Особено фразата за океана. „Голдън Ейкърс“ се намираше на около километър и половина от брега. Дотам можеше да се отиде с тролей. На Люис щяха да му харесат думите: „шума на слънце и усмивка“. Преди да се установи в „Голдън Ейкърс“, Люис беше ръководил верига магазини за дребна железария в Утика, щата Ню Йорк. Обичаше да се занимава със седмичното издание. Наричаше го „вестникарство“. Зад ухото му неизменно стърчеше червен молив, сякаш всеки миг можеше да го повикат, за да редактира нов материал или да зачеркне някакво заглавие и да го замени с друго.
Ела затвори бележника си и отпи от горещия чай. Беше само осем и половина, а горещината навън вече се усещаше. Стана от стола, замислена единствено за изпълнения със задачи ден, който я очакваше. Само когато се движеше, можеше да чуе всички онези неща, за които пишеше в стихотворението си — детския смях отвън. Чуваше как децата си крещят, как сандалите им шляпат по коридора отвън, докато гонят дребните пъргави хамелеони, които вероятно се криеха в цепнатините на пода. Това сигурно бяха внуците на Мейвис Голд. Мейвис беше споменала, че очаква посещение.
— Хванах един. Ето го! — викаше едно от децата развълнувано.
Ела стисна очи. Трябваше да излезе и да им каже да не се страхуват, защото самите хамелеони се боят много повече от тях, от потните им лепкави пръстчета. Да излезе и да ги предупреди да не крещят, преди господин Бьор от апартамент 6-Б да се е показал и да се е развикал какво страдание е безсънието.
Наместо това тя приближи прозореца, но преди да спусне щорите, извърна лице, за да не види момчетата. При всяка среща с деца изпитваше болка. Нищо, че бяха минали близо петдесет години, откакто собствената й дъщеря беше малко момиче, и двайсет, откакто за последен път беше видяла своите внучки.
Ела стисна устни и с решителни стъпки се отправи към банята. Днес нямаше да се отпусне. Няма да мисли за дъщерята, която така категорично напусна живота й, все едно й бяха направили операция за отстраняване на тумор, но не беше останал дори белег, който да напомня по някакъв начин за съществуването й.
3
С всеки изминал ден усещането на Роуз, че шефът й е загубил разсъдъка си, се засилваше.