— Какво ще правя? — питаше се тя на глас.
За нейна изненада Ела даде напълно неочакван отговор:
— В тези неща според мен важното е намерението.
— Не виждам как ще си облече някое намерение, за да мине по пътеката в синагогата — отбеляза Маги.
— Няма да може естествено, но начинът, по който го правиш, и усилията, които полагаш, показват колко я обичаш.
— Само че тя не знае, че го правя. От друга страна, наистина държа дай намеря подходящ тоалет. Важно е. Наистина е важно.
— Не е задължително да го направиш, преди Роуз да си е заминала. Имаш още цели пет месеца. Достатъчно време да измислиш нещо или да го поръчаш. А може и сама да ушиеш рокля.
— Не умея да шия — мрачно отсече Маги.
— Затова пък аз умея. Едно от малкото неща, които мога да правя. Наистина мина много време оттогава, но шиех най-различни неща. Покривки за маси, пердета, роклите на майка ти, когато беше мъничка.
— Но булчинската рокля е много сложно нещо.
— Така е — съгласи се Ела. — Но можем да я изработим заедно, стига ти да стигнеш до подходящия модел.
— Мисля, че вече съм го измислила. — Истината бе, че след дълги обиколки и оглеждането на най-малко стотина модела и снимките на още поне петстотин, в главата й бе започнала да се оформя идея за това кое щеше да стои най-добре на Роуз. Нещо подобно на бална рокля. Роуз имаше съвсем прилично оформена фигура и тънък кръст. Щеше да бъде с деколте, не прекалено, но достатъчно дълбоко, за да може да има на врата или по ръба на деколтето наниз перли. Нищо прекалено блестящо, нито прекалено фрапиращо. Три четвъртият ръкав й се струваше най-подходящ. Нито къс, което бе по-скоро като за възрастна жена, нито без ръкави, защото Роуз нямаше да облече такава рокля. Полата щеше да е разкроена и богата, така че Роуз щеше да прилича на Глинда, добрата фея от „Вълшебникът от Оз“, но по-истинска. Щеше да има и шлейф, естествено, но съвсем пестелив. — Освен това Роуз ми има доверие. — Това не беше, съвсем така, но се надяваше да е вярно.
Маги шофираше и размишляваше.
— Когато шиеш, не ти ли трябват кройки? — попита по едно време тя.
— Обикновено така се прави.
— Ами ако искаш да промениш кройката, трябва ли на всяка цена да имаш нова?
Ела замислено потупваше с пръст долната си устна.
— Ще се опитам да съчетая различни кройки. Няма да е лесно, става и по-скъпо. Особено ако вече си съединил парчетата.
— Колко би струвало, към няколкостотин долара? — боязливо попита Маги.
— И повече според мен — отговори Ела. — Но аз също имам малко пари.
— Не — отсече Маги категорично. — Искам да платя всичко. Държа да е от мен.
Нощта ставаше все по-тъмна. Само в далечината се чуваха гръмотевици, предвестници на обичайния нощен дъжд над Флорида. В душата и мислите на Маги се надигнаха всички стари опасения, усещането за неувереност, които я съпътстваха още от училище, критичните коментари на учители, на шефове при изгонването й от работа, на разделящи се с нея гаджета: не се справяш, тъпа си, никога няма да успееш да разбереш.
Пръстите й стиснаха по-здраво волана. Не е вярно! Мога да се справя! — помисли тя упорито. Спомни си как в деня, в който разлепи малките листчета с обява за новата фирма „ВАШИТЕ ЛЮБИМИ НЕЩА“ и „МАГИ ФЕЛЪР — ЛИЧЕН ДИЗАЙНЕР И ДОСТАВЧИК“, на която бе нарисуван силует на рокля на закачалка, телефонът започна да звъни и не спря цели две седмици, така че се наложи да си прокара отделна линия. Двамата с Джак бяха говорили как ще се формира бюджетът й. Той с удивително търпение беше повтарял отново и отново, че за да спести пари за свой магазин, трябва да си представи, че парите, които получава, са като кръгла питка. Ще се наложи да изяжда по-голямата част от нея, за да; преживява: за наем, за покупки, издръжка и храна, но на всяка цена всеки месец трябва да отделя по едно малко, съвсем тънко парче от питката. Тези пари, няма да е скоро, беше я предупредил той, ще са в основата на големите неща, към които се стреми. Щеше да се наложи да огледа отново финансовото си положение, за да види какво може да отдели за роклята на Роуз.
Мислеше си и за онова малко помещение, което вече трети месец стоеше празно съвсем близо до магазина, в който работеше. Над витрината с доста петна от мухи по стъклото беше опънат много симпатичен сенник на бели и зелени райета. Представяше си как по време на почивката си отива да измие стъклата, да боядиса в млечни цветове стените, в дъното ще постави малки прегради, които ще служат за пробни, а пред входовете им ще висят цветни леки материи. Във всяко от тези сепарета ще има тапицирана пейчица, за да могат посетителките да си почиват, както и полици, където да поставят чантите си. Ще намери огледала в старовремски рамки от заложните къщи. Всяка от цените в магазина й ще бъде кръгла, включваща и ДДС. Може да не е като в Холивуд, но непременно щеше да е нещо добро. Биваше я за такива неща. Знаеше го. И щом първата стъпка беше направена, нямаше основание да се бои, че и вторият й замисъл няма да успее. Никога повече нямаше да се налага да идват и да я спасяват. Вече тя ще е тази, която ще се притичва на помощ.