— Не! Всъщност, да, променила съм се.
— Знам, знам, че си се променила.
— Не това обаче исках да ти кажа. А да те помоля да не си купуваш рокля.
— Моля?
— Не си купувай булчинска рокля. Това ще бъде моят подарък за теб по случай сватбата ти.
— О, Маги… Не знам…
— Довери ми се.
— Искаш да се омъжа с рокля, която дори не съм виждала? — Роуз се засмя доста нервно, като си представи типа рокли, които Маги харесваше — силно изрязани, с дълбоки цепки, без ръкави, без гръб и с ресни.
— Повярвай ми. Знам какво харесваш. Ще ти покажа снимки. Ще можеш да я пробваш. Ще направим и проби.
— Ще видим — колебливо рече Роуз.
— Нали ще ми позволиш да се пробвам? — настояваше сестра й.
— Е, добре — въздъхна Роуз. — Опитай се. Счупи си главата.
Поредно мълчание.
— Обичам те — рече едно от момичетата.
Ела не можеше да определи кое точно. Роуз ли беше? Или може би Маги?
— Я стига! — обади се другата. — Да не вземеш да се разкиснеш.
Ела почака известно време в стаята си. Не смееше дори да диша. Чакаше. Нищо. Няколко часа по-късно тя стана и се запъти на пръсти към стаята на момичетата. Отвори внимателно вратата и влезе вътре. Двете спяха свити по един и същи начин, на една и съща страна, с ръка под бузата. Наведе се и предпазливо докосна с устни челото първо на едната, после на другата. Късмет, помисли си тя над едната. Любов — над другата. От цялото си сърце ти желая всичкото щастие на света. Остави колкото можеше по-тихо до главата на всяка по една чаша вода с кубче лед вътре. След това излезе от стаята на пръсти.
60
— Успокой се — нареди Маги за седемнайсети път и се наведе над Роуз, която мигаше уплашено. — Ако не спреш да мърдаш, нищо не мога да направя.
— Не мога да се успокоя — оплака се сестра й. Беше с пухкава бяла хавлия. Косата й, благодарение на близо едночасовите занимания на Майкъл от „Пилеги“, представляваше сложна плетеница от къдри, фиби и бели цветчета. Фондьотенът беше сложен, устните — очертани. Ейми в прекрасна семпла тъмносиня рокля на шаферка се щураше наоколо и търсеше хора от фирмата, доставила храната, и най-вече платата със сандвичите, които бяха обещали. В момента Маги се опитваше да извие миглите на Роуз.
— Здравейте! — През вратата надникна Майкъл Фелър. Беше с чисто ново тукседо, чудесната му коса бе внимателно вчесана, така че да покрие плешивината на темето. — Тук всичко наред ли е? — Когато видя металната щипка в ръцете на Маги, насочена към очите на Роуз, се стъписа. — Какво е това? — попита той ужасен.
— Щипка за извиване на мигли — отвърна по-малката му дъщеря. — Роуз, престани, нищо няма да ти направя, а и не боли. Само погледни към мен. Не си мърдай главата. Ето, хванах ги!
— Оох! — простена Роуз и се сви. — Заболя ме — простена тя.
— Внимавай да не нараниш сестра си! — строго се обади баща им откъм вратата.
— Изобщо… не… боли… — произнесе бавно Маги, в ритъма на движенията си. — Ето! Чудесно! Дай сега и другото око!
— Господ да ми е на помощ — въздъхна младоженката. Тя сведе поглед към краката си. Трябваше да признае, че изглеждаха много добре. Спомни си колко се колебаеше дали да отиде на педикюр. Не съм такъв човек, противеше се тя. Но Маги, която беше станала доста властна, откакто „Любимите ти неща“ беше вписана в указателя „Форт Лодърдейл Сън-Сентинел“, не искаше и да чуе.
— Никой няма да види краката ми — възмущаваше се Роуз, но Маги възрази, че важното е Саймън какво ще види. Нямаше как, Роуз се предаде.
Маги направи крачка встрани и се зае с миглите на второто око. Когато приключи, отстъпи назад и огледа резултата от усилията си.
— Видя ли гаджето ми? — попита тя. — Все пак този ден е много специален и всичко останало, но…
— Маги! — възкликна Роуз. — Не мога да повярвам.
Ти се изчерви!
— Няма такова нещо. Просто знам, че не е много удобно да каниш непознат мъж на сватба…
— Според мен Чарлс се чувства много добре. — Истината бе, че младежът й се видя от онзи тип мъже, за които само си бе мечтала сестра й да намери. Да престане да тича след съмнителни типове без работа, които свирят в съмнителни рок банди. Беше по-млад от нея, бяха се запознали в Принстън, но Маги не признаваше нищо повече. — И е луд по теб.
— Мислиш ли? — повдигна вежди Маги.
— Абсолютно.
В този момент в стаята връхлетя Ейми, понесла плато със сандвичи над главата си. Маги се измъкна навън.
— Открих храната! — обяви шаферката.
— Къде беше? — попита Роуз и помаха на баща си, който се измъкваше навън.
— При Сидел, къде другаде? — Ейми внимателно уви сандвич с пуешко в салфетка и го подаде на Роуз. — Изстъргваше майонезата от хляба. До нея Моята Марша разговаряше с равина. Не знаеше има ли право да произнася молитвата „Отче наш“.