— Шегуваш се, нали?
Ейми кимна.
Роуз отхапа крайчето на сандвича и го остави настрани.
— Не мога да преглътна. Ще се пръсна от нерви.
В този миг в стаята отново влезе Маги, натоварена с обвит в найлон обемист пакет.
— Готова ли си за роклята си, Пепеляшке? — попита тя.
Роуз преглътна с усилие и кимна. Душата й бе замряла.
Направо умираше. Ами ако роклята се окажеше провал? Вече си представяше как пристъпва по пътеката между гостите, как шлейфът се влачи и шевовете на роклята се разтварят един по един. Огромна глупост беше да позволи на Маги да се заеме с тази сложна задача.
— Затвори си очите — помоли Маги.
— И дума да не става!
— Моля те.
Роуз въздъхна и притвори клепачи. Маги дръпна ципа на найлоновата торба и извади тоалета, след което го свали от закачалката.
— Готово! — обяви Маги и тръсна няколко пъти дрехата, за да се отпусне.
Първото, което Роуз видя, беше полата — пласт след пласт тюл, а нагоре корсажът беше от млечнобяла коприна, посипан със ситни перли. Ръкавите и извивката около врата бяха изработени съвършено. Маги беше удържала на думата си и изпрати снимки, долетя до Филаделфия за проби, но крайният резултат надминаваше всички очаквания на Роуз.
— Колко време ви отне на двете с Ела? — попита Роуз, докато нахлузваше полата.
— Без значение — отвърна Маги, докато закопчаваше копчетата, които лично беше зашила на гърба.
— Колко струва?
— И това няма значение. Подарък е. — Маги сръчно оправи деколтето и обърна сестра си с лице към огледалото.
— О, Боже! — Роуз беше изумена от това, което видя в огледалото. — Господи, Маги!
Ейми приближи зад тях и подаде на Роуз букет от розови рози и бели кремове. Равинът надничаше през вратата, за да съобщи, че всички са пристигнали и е време да започват. След него задъхана връхлетя Ела с кутия за обувки в ръце.
— Прекрасна си — възторжено възкликна тя едновременно с Маги. Роуз не можеше да откъсне очи от отражението си. Точно такава рокля си беше представяла. Знаеше, че никога няма да изглежда по-хубава и по-щастлива. Със сестра си и баба си от двете й страни.
— Вземи — промълви Ела и отвори кутията за обувки. — За теб са.
— Имам вече обувки — прошепна Роуз, когато надникна в кутията. Вътре видя чифт съвършени пантофки с коприна, върху която бяха избродирани фигури със същия конец, който украсяваше и роклята й. — Господи, колко са красиви! Къде ги намери? — Тя погледна Ела. — Да не са на мама?
Маги също обърна очи към баба им в очакване.
— Не. Мои са — гласеше отговорът. Възрастната жена попи очите си с кърпичка. — Знаех, че може би беше по-редно да ти донеса обици или огърлица, или нещо такова, но ако все още имаш нужда от нещо назаем…
— Съвършени са — въздъхна Роуз и плъзна крак в първата пантофка. — И ми стават! — радостно извика тя.
— Знам — кимна с глава Ела, очите й вече плуваха в сълзи. — Знам.
— Не започвай да плачеш отсега — обади се Луис от вратата. — Още не сме започнали. Изглеждаш прекрасно — усмихна се той на Роуз. — Вече всичко е готово, стига и вие да сте готови.
Роуз прегърна Ела с едната си ръка, а с другата — Маги.
— Много ви благодаря за прекрасната рокля. Никъде не съм виждала толкова красиво нещо!
— Няма за какво! — въздъхна Ела.
— Нищо особено — допълни Маги.
— Готови ли сме? — попита Роуз.
Сестра й и баба й кимнаха. Човекът пред вратата я отвори и всички гости видяха Роуз и се усмихнаха широко. Светкавиците засвяткаха. Госпожа Лефковиц вече подсмърчаше. Майкъл Фелър вдигна воала от лицето на дъщеря си.
— Много си красива! — прошепна той. — И толкова съм горд с теб!
— Обичам те! — едва чуто промълви Роуз. Тя погледна напред и в дъното на пътеката видя усмихнатото лице на Саймън. Топлите му сини очи грееха, ярмулкето му здраво беше закрепено между кестенявите подстригани къдри. Лицата на родителите му грееха от двете му страни. Ела стисна пръстите на Маги.
— Успя! — прошепна тя на малката си внучка.
Двете гледаха Роуз и размениха с нея пълни с обич погледи. Обичаме те, помисли Ела с цялото си сърце и изпрати цялата обич, на която беше способна, към Роуз.
— А сега — тържествено съобщи равинът — Маги Фелър, сестра на младоженката, ще прочете стихотворение.
Маги се напрегна цялата и пристъпи напред. Приглади роклята си (зелена, без ръкави, но без никакви цепки и дълбоки деколтета, защото знаеше, че сестра й се плаши от тях) и пристъпи напред. Убедена беше, че и Сидел, и баща й очакват от нея да изтърси някакви тъпотии като например „Имало едно време едно момиче от Нантъкет“. Щяха да се изненадат.