А беше време — наистина, бяха още малки, — когато хората си мислеха, че са близначки — с еднакви кафяви очи и опашки, брадичките им стърчаха под един и същ предизвикателен ъгъл. Това обаче беше минало. Тогава Роуз беше малко по-висока от нея и с поне двайсет килограма по-тежка, ако не и повече. Маги беше забелязала в долната част на лицето на Роуз леко отпускане — първият знак за оформянето на ужасяващата двойна брадичка. Попадна и на шемизети от „Лейн Брайънт“, които нямаше желание дори да докосне, сякаш се страхуваше, че затлъстяването е заразно. Докато Роуз изобщо не се трогваше от размерите си. Обикновено прибираше дългата си до раменете коса й доста хлабав кок или конска опашка или, което беше още по-лошо, закрепваше я с една от онези кошмарни пластмасови шноли, които хората не носеха поне от пет години. Маги недоумяваше откъде сестра й успява да си ги достави — от магазини за един долар вероятно, — но очевидно запасите бяха неизчерпаеми, нищо че при всяко свое посещение изхвърляше по една-две.
Маги пое дълбоко дъх, бутна и последното сако и се зае с това, което си беше оставила за десерт. Както и при предишни подобни набези, от онова, което се разкри пред погледа й, стомахът й се сви на топка и главата й се замая. Почувства се почти като дете, на което му е прилошало от твърде много сладкиши в Деня на Вси светии. Роуз — дебелата, мързеливата, лишената от вкус за модерното, която за нищо на света не можеше да накараш да си направи пилинг маска, да си сложи овлажняващ крем или да си полира ноктите — беше се изхитрила да се сдобие с дузини от най-перфектните обувки на света — с висок ток, равни, „Мери Джейн“, велурени пантофки, толкова меки, че ти се иска да ги прокараш по лицето си, чифт сандали „Шанел“ с тънка като лист подметка и деликатни връзки. Високи до коляното ботуши „Гучи“ от лакирана кожа, боти „Стефан Келиан“ с цвят на канела. Аленочервени каубойски ботушки с ръчно избродирани отстрани червени орнаменти, наподобяващи тънки чушки. Малиновочервени „Хъш Пъпис“ с лъскави нишки, мокасини „Сигерсън Морисън“ и домашни пантофи „Маноло Бланик“. Ниски меки „Стив Мадън“, още неизвадени от кутията на търговската верига „Сакс“, чифт „Прада“ с патешки ток, бели с апликации от маргарити на върховете. Маги пое дъх от вълнение и ги обу. Както винаги досега, обувките на Роуз лепнаха на крака й.
Не е честно, мислеше си Маги, докато пристъпваше с елегантното вдъхновение на „Прада“ към кухнята. Къде ли щеше да носи Роуз всичките тези обувки? Какъв беше смисълът да ги купува? Тя сбърчи чело и протегна ръка към първия шкаф. Пълнозърнести овесени ядки. Златисти стафиди и кафяв ориз. Божичко! Отвратително! Дали пък не наближаваше Седмицата на здравословното хранене? Никакви „Фритос“, „Чийтос“ или „Доритос“… Нито следа от вкусен чипс или снакс. Порови и във фризера. Побутна с презрение вегетарианските бургери, кутиите с подсладени плодови коктейли, докато стигна до кутия сладолед с парченца шоколад, чиято кафява опаковка беше непокътната. Сладоледът открай време бе средство за утеха на сестра й. Маги грабна една лъжица и се върна в дневната, където се намести на канапето. На малката масичка отпред забеляза изрезка от вестник и червена химикалка. Сестра й предвидливо беше извадила важни реклами от последния брой.
Добър ход, помисли си Маги. Това беше едно от нещата, които госпожа Фрайд обичаше да казва, когато в класната стая се случеше нещо извънредно — разливане на боя, на нечий сок или пък изчезване на учебник. Тя скръстваше ръце на гърдите си и започваше да клати глава, докато мънистата на верижката й за очила започнеха да дрънкат. „Добър ход!“ — въздъхваше жената.
Дори госпожа Фрайд не успя да предвиди как ще се развият нещата, продължаваше да води своя вътрешен монолог Маги, докато с една ръка гребваше от сладоледа, а с другата държеше химикалката и отбелязваше по-интересните реклами и съобщения във вестника. Добрата жена едва ли можеше да се досети колко бързо ще се сгромоляса Маги Фелър и че между четиринайсет и шестнайсетгодишната си възраст ще е на ръба на пропастта, а падането й надолу няма да има край.
В началното училище и в прогимназията нещата вървяха горе-долу добре. Ръката й минаваше все по-бързо от съдържанието на кутията до устата (дори не забеляза как покрито с шоколад парченце орех падна върху бялата обувка). Налагаше се поне три пъти седмично да посещава часовете за „догонване“ през свободното си време, но това не беше от голямо значение, защото тя оставаше най-красивото момиче в класа, с най-страхотните дрехи, с най-оригиналните костюми на Хелоуин, които обикновено шиеше сама, с най-хитрите идеи за това какво да се прави през междучасието. А когато майка й почина и се преместиха в Ню Джърси и баща й ходеше следобед на работа, Сидел — на нейните събирания на доброволки, а Роуз, естествено, беше заета с кръжока по шах или по риторика, само тя разполагаше със свободна къща и шкаф с напитки. Винаги беше харесвана и търсена от съучениците си. Роуз беше дръпнатата, надутата и смотаната. Предпочиташе да се крие зад дебелите стъкла на очилата си, докато пърхотът се стелеше по раменете и гърба й. На нея момичетата винаги се подиграваха.