Продължи да оглежда тялото му — силни крака, широки рамене, леко раздалечени устни, през които звукът от хъркането излизаше необезпокояван. Роуз се отпусна по гръб в своята страна на леглото и придърпа одеялото до брадичката си. Лицето й се озари отново от нахлулите спомени.
Работеха по делото на Вийдър — толкова отегчително, че Роуз всеки миг щеше да се разплаче, ако по една случайност не бяха възложили делото на нея и Джим Данвърс, а тя беше хлътнала до уши по него и беше готова да прекара и седмици в прехвърляне на документи, стига да е достатъчно близо, за да диша въздуха, който той диша, да усеща аромата на скъпия му вълнен костюм и на афтършейва. Стана осем вечерта, после девет и най-сетне прибраха и последната страница в плика, който трябваше да замине на другата сутрин. Джим я погледна с усмивката си на филмова звезда и попита:
„Не искаш ли да хапнем някъде?“
Слязоха в бара на „Льо Бек — Фин“, където чашата вино бе последвана от бутилка, посетители идваха и си отиваха, свещите по масите постепенно изтляха и към полунощ в заведението останаха само те двамата. Разговорът изведнъж секна. Роуз тъкмо се чудеше какво да каже, за да продължи разговора, нещо за спорта може би, когато неочаквано Джим протегна ръка, стисна пръстите й и попита:
„Имаш ли представа колко си красива?“
Роуз поклати отрицателно глава, защото наистина нямаше никаква идея. Никой, освен баща й, и то само веднъж, не й беше казвал такова нещо, но то не се броеше. Когато се погледнеше в огледалото, виждаше само едно обикновено момиче, пораснал книжен червей, с прилично облекло, размер четиринадесет, кестенява коса, кафяви очи, плътни прави вежди и упорито вирната брадичка.
Винаги се беше надявала, макар и тайно, че ще се намери мъж, който да й каже, че е красива. Ще разпусне косата й, ще свали очилата й и ще се вгледа в лицето й, сякаш е самата Елена от Троя. Неслучайно не си беше направила контактни лещи. Роуз се наведе над масата, всяка фибра от тялото й трептеше, очите й не се отделяха от тези на Джим в очакване на думите, за които така дълго бе копняла. Но Джим грабна ръката й, плати сметката и почти я повлече навън към нейния апартамент, където събу обувките й, запретна й полата и покри с целувки тялото й от врата надолу към корема. Близо четиридесет и пет минути той прави с нея неща, за които тя само беше мечтала (а и веднъж бе наблюдавала в „Сексът и градът“).
Потръпна при спомена за изпитаното удоволствие, придърпа още малко завивката и си напомни, че то може да доведе до известни неприятности. Да спиш с колега противоречеше на убежденията й (до този момент й беше лесно да се придържа към това правило, защото не се бяха появили кандидати да спят с нея). По-неприятното бе, че интимните връзки между служители на фирмата бяха изрично забранени. И ако някой научеше за случилото се, и двамата можеха да пострадат. Той щеше да има големи неприятности, а нея може би щяха да поканят да напусне. Това означаваше да си търси друга работа, поредно ходене по мъките с интервюта, досадни отговори на едни и същи въпроси: Винаги ли сте искали да бъдете адвокат? В каква област на правото бихте искали да работите? Каква практика си представяте, че ще развиете? Как според вас ще се сработите със служителите в нашата фирма?
Джим се бе държал съвсем различно. Когато Роуз се яви като кандидат за мястото, обявено от „Луис, Домел и Феник“, интервюто проведе тъкмо той. Беше чудесен септемврийски следобед преди три месеца и стегната в тъмносиния си костюм, специално купен за интервютата, стиснала здраво папката с документи и оферти, тя влезе в заседателната зала. След пет години работа в „Дилърт Макийн“ имаше нужда от промяна — търсеше по-малка фирма, в която щяха да я натоварят с повече отговорности. Това беше третото интервю за тази седмица и тъмносините официални обувки вече бяха изранили краката й, но пък един-единствен поглед към Джим Данвърс бе достатъчен, за да забрави болката и останалите фирми, които беше посетила. Беше очаквала да я посрещне обичайният тип съдружник — около четирийсетгодишен, оплешивяващ, с очила, дружелюбно настроен към бъдещи колежки. Завари Джим да стои пред прозореца на залата, а когато се обърна да я поздрави, лъчите на късното септемврийско слънце озариха русата му коса, която изведнъж се превърна в златист ореол. Нямаше нищо общо със стандартния съдружник, дори нямаше четирийсет. Вероятно беше някъде към трийсет и петте. Сигурно е най-младият партньор, помисли си Роуз. Около пет години по-голям от нея, при това красив. Ами челюстта!? И какви очи само! Страхотната миризма на афтършейва му се носеше във въздуха. Беше от мъжете, за които си бе забранила да помисля дори, защото и в училище, и в колежа, и в университета най-важната й грижа бяха изпитите и лекциите. Когато й се усмихна, тя забеляза как между зъбите му проблясва нещо сребристо. Очевидно някаква кукичка. Сърцето й затуптя радостно. Не е съвършен! Може би имаше надежда.