— Изправи се — нареди тя.
Уловена здраво, Маги се заолюлява към входа на странната по форма модерна сграда, която баща им и неговата жена наричаха дом. Живият плет според инструкциите на Сидел бе подстриган в странни заврънкулки, а на изтривалката отпред пишеше „Добре дошли, приятели!“. Роуз беше убедена, че тази изтривалка е купена с къщата, защото мащехата й не беше нито особено гостоприемна, нито особено приятелски настроена. Маги се препъна и се наведе стремително надолу. Роуз реши, че иска да повърне, но видя, че сестра й повдига едната от плочите пред входа и изважда ключ.
— Вече можеш да си тръгваш — обади се Маги, докато се подпираше с една ръка на вратата, а с другата се опитваше да уцели ключалката. Помаха за сбогом на сестра си, без да се обръща. — Благодаря, че ме докара. А сега изчезвай.
Предната врата се отвори със замах и Сидел Леви Фелър застана на прага, свила устни, коланът на халата й бе здраво завързан около дребната й фигура, лицето й лъщеше от обилно нанесения нощен крем. Въпреки дългите часове в гимнастическите салони и хилядите долари, хвърлени за специални инжекции с ботокс, както и постоянната очна линия, положена наскоро, Сидел Леви Фелър не беше красива. От една страна, имаше малки мътнокафяви очи, а от друга — ноздрите на носа й бяха широки и отворени, от онези, които Роуз бе убедена, че хирурзите не са в състояние да коригират, защото Сидел със сигурност и сама беше забелязала, че при тия размери във всяка може да напъха по едно парче еврейска наденица.
— Тя е пияна — отбеляза Сидел и ноздрите й се разшириха. — Изобщо не се изненадвам. — Както обикновено тя насочи язвителната си забележка някъде вляво от лицето на потърпевшия, сякаш говореше на невидим наблюдател, който нямаше начин да не й влезе в положението. Роуз помнеше десетки, не, стотици такива случаи, в които подобни язвителни забележки са прелитали покрай лявото й ухо, а и на Маги също. „Маги, няма да е зле да залегнеш малко повече над уроците. Роуз, не мисля, че има нужда да си сипваш още веднъж“.
— Нищо не ти убягва, нали, Сидел? — попита Маги.
Роуз съвсем по навик изпуфтя и за кратко двете сестри сключиха съюз срещу общия враг.
— Сидел, трябва да поговоря с баща си — обади се Роуз.
— А пък аз трябва да отида до тоалетната — додаде Маги.
Покрай прозореца на спалнята на горния етаж проблеснаха очилата на баща им. С периферното си зрение Роуз забеляза как високата му леко прегърбена фигура минава по долнище на пижама и стара фланелка, а хубавата му прошарена коса се развява около плешивината на темето.
Кога остаря толкова много, помисли си Роуз. Заприлича й на привидение. През годините, откакто беше женен за Сидел, тя все повече разцъфтяваше, червилото й всеки следващ път бе по-ярко от предишния, косата — по-руса отпреди, докато баща й постепенно се губеше някак подобно на оставена на слънцето снимка.
— Ей, татко! — провикна се Роуз.
Баща й се извърна при звука на гласа й и понечи да отвори прозореца.
— Аз ще се погрижа, скъпи — побърза да извика жена му с леден глас. Майкъл Фелър замря. Роуз си представи как лицето му се изкривява в познатата гримаса на тъга и поражение. Миг след това светлината изгасна и той изчезна от погледа й.
— По дяволите! — измърмори Роуз, макар да не беше изненадана. — Татко! — изкрещя тя от безсилие.
— Не! — поклати глава Сидел. — Не, не и не!
— Дадохме ти възможност да кажеш любимото си „не“ — обади се Маги и Роуз се засмя. Вниманието й се насочи към мащехата й. Спомни си деня, в който тя за първи път се появи в дома им. Баща им излизаше с нея вече втори месец и се беше облякъл особено грижливо за случая. Час по час подръпваше ръкавите на спортното си сако и наместваше възела на вратовръзката.
„Много се вълнува от срещата си с вас“ — бе подхвърлил пред по-голямата си дъщеря, която тогава беше на дванадесет, а Маги — на десет. Тогава Роуз си бе помислила, че Сидел е най-лъщящата жена, която някога е виждала. Беше си сложила златни гривни и златни обици, а на краката й проблясваха златисти сандали. В косата й се виждаха пепеляви и червеникави кичури. Веждите й бяха изскубани и представляваха тънки дъги. Дори в червилото й се виждаха златисти прашинки. Роуз бе направо зашеметена. Мина известно време, преди да се запознае с далеч по-несимпатичните черти на Сидел: мътните очи, устните, чиято най-естествена поза беше нацупената, да не говорим за ноздрите, които зееха като входове на тунели по магистрала в центъра на лицето й.
На масата Сидел издърпваше кошницата с хляба, така че никой, освен нея да не може да я достига.