„За нас, момичетата, няма хляб — ухилваше се тя по начин, който се предполагаше да е нещо като конспирация. — Трябва да внимаваме за фигурата си. — Същия номер играеше и с маслото. Ако Роуз направеше грешката да посегне да си сипе повторна порция картофи, Сидел свиваше устни. — Двадесет минути са нужни на стомаха, за да изпрати съобщение до мозъка, че е пълен — поучаваше я тя. — Защо не изчакаш известно време, за да разбереш дали наистина искаш да си сипеш?“
Баща им и Маги получаваха сладолед за десерт, Роуз — чиния с грозде, а Сидел — нищо.
„Не си падам по сладкото“ — обичаше да казва тя. От това представление на Роуз направо й се повръщаше, защото знаеше, че по-късно вечерта Сидел се промъкваше до хладилника и дояждаше останалия сладолед.
А ето я сега стои и отправя умолителни погледи към Сидел да приеме Маги, за да може тя да се прибере при Джим, ако все още беше в дома й, разбира се.
— Много съжалявам — обади се мащехата им с тон, от който личеше, че няма нищо такова. — Ако не е пила, винаги може да остане.
— Не съм пила. Искам да говоря с татко.
— Маги не е твоя отговорност — поклати глава Сидел. Фразата бе очевидно заимствана от известната книга за възпитание на деца „Трудна любов“. Книгата едва ли беше много дебела, защото Сидел не си падаше много по четенето.
— Нека да поговоря с него — опита още веднъж Роуз, давайки си сметка, че положението е безнадеждно.
Сидел препречи входа, сякаш Роуз и Маги щяха да се опитат да се промъкнат покрай нея. За съжаление по-малката сестра с нищо не помагаше на Роуз.
— Я слушай, Сидел! — изграчи Маги и изтика сестра си настрани. Изтъпани се пред жената на входа и присви очи: — Изглеждаш страхотно! Нещо ново си направила с лицето си, нали? Лифтинг на брадичката? Имплантанти на бузите? Или по-скоро някоя и друга инжекция ботокс. Защо не споделиш тайната си?
— Маги, моля те! — прошепна Роуз, напрягайки телепатичните си способности с гореща молба към сестра си да млъкне. Напразно.
— Чудесен начин да профукаш наследството ни! — изрева Маги.
Най-сетне Сидел отмести погледа си от пространството между двете млади жени и го спря поред на лицето на всяка. Роуз сякаш чу неизреченото назидание в смисъл, че нейната дъщеря Марша, която обираше всички хвалебствия, никога не би си позволила подобно поведение. Марша или по-скоро „моята Марша“, както обикновено биваше наричана, беше осемнайсетгодишна студентка в университета в Сиракюс по времето, когато бащата на момичетата се ожени за Сидел. „Моята Марша“, както Сидел неуморно повтаряше, носеше винаги размер тридесет и осем. „Моята Марша“ беше член на „Почетния клуб на отличничките“, подгласничка на кралицата на красотата на почти всички срещи на випуска от гимназията. „Моята Марша“ беше приета в най-престижния „Клуб на студентките“ в Сиракюс, беше завършила с отличен успех и похвали, три години работи за един от най-известните дизайнери по вътрешна архитектура в Ню Йорк, преди да се омъжи за бързо забогатял интернетаджия и да се оттегли в достойно майчинство в седемстайния им апартамент в Шорт Хилс.
— Крайно време е да си вървите — отсече Сидел и затвори вратата, оставяйки двете сестри отвън на студа.
Маги впи поглед нагоре към прозореца на спалнята, вероятно с надеждата, че баща им ще й хвърли портфейла си. Най-сетне се отказа и се запъти към живия плет. Изскубна едно от специално подрязаните растения на Сидел и го запрати с всичка сила към входа, където то тупна шумно. Мократа пръст се посипа наоколо. След това свали обувките, които беше задигнала от сестра си, и ги запрати по вцепенената на моравата Роуз.
— На си ти ги!
Роуз сви юмруци. Сега можеше да е в леглото с Джим. Наместо това стоеше посред нощ в студа някъде в Ню Джърси, за да помогне на една сестра, която дори не искаше да приеме подадената ръка.
Куцукайки, Маги мина през тревната площ пред къщата и пое по пътя.
— Къде отиваш? — провикна се след нея Роуз.
— Някъде. Все едно къде — долетя нейният отговор. — Не ме мисли. Ще се оправя.
Когато Роуз я настигна с колата, тя вече беше на пресечката.
— Хайде, качвай се — подкани тя сестра си. — Ще спиш при мен. — Още докато произнасяше думите, вътрешният й глас я предупреждаваше да не го прави. Да предложи на Маги да остане в дома й означаваше неизбежна раздяла с пари, с най-хубавото й червило, с любимите обици и най-скъпите обувки. Колата ти изчезва с дни, а когато се появи, със сигурност е с празен резервоар и пепелниците вътре преливат от фасове. Никъде не можеш да намериш ключовете от апартамента, дрехите една по една изчезват от закачалките и никога повече не се връщат. Съжителството с Маги означава бъркотия и боклуци, драматични сцени, сълзи, разправии и наранени чувства. Край на мира и спокойствието, на които е била достатъчно наивна да се надява. Нищо чудно, тук вече Роуз потрепери от ужас, че това ще сложи край на отношенията й с Джим. — Качвай се де — промълви тя.