Погледът на Кайку се местеше от едната към другата, след което се прехвърли върху Заелис, който приглаждаше замислено със свитите си юмруци късо подстриганата си бяла брада.
— Искаш да кажеш, че тя трябва да отиде до крайбрежието? Да се покаже в пристанището?
— Няма да е толкова просто — на устните на Мишани изплува горчива усмивка. — Уреждането на подобно пътуване от тази част на света ще е невъзможно. Ще трябва да отида в Окхамба.
— Не! — веднага отвърна Кайку, стрелвайки Кайлин с кръвнишки поглед. — Богове! Та тя е наследница на едно от най-известните мореплавателски семейства в Сарамир. Нека тръгне някой друг.
— Именно поради тази причина трябва да пратим нея — обясни спокойно жената с изрисувано лице. — Името на рода Коли се ползва с огромно влияние сред търговците, а и тя има достатъчно връзки.
— Точно поради тази причина не трябва да отива — възрази Кайку. — Веднага ще я разпознаят. — Тя се обърна към приятелката си. — Какво става с баща ти, Мишани?
— Стараех се да го отбягвам през последните пет години — отвърна Мишани. — Ще поема риска.
— Не мога да ви опиша колко важна за нас е тази личност — тихо каза Заелис и изправи рамене. — Нито пък с каква информация разполагат. Достатъчно е да се каже, че след като ни молят за съдействие, явно не им е останала никаква друга възможност.
— Нямат друга възможност? — възкликна Кайку. — Ако този шпионин е толкова добър, колкото явно си мислиш, че е, то защо не открият друг път, по който да дойдат тук? Все трябва да има някакви кораби, които да извършват подобни рейсове. Могат и да изберат пътя през Куараал — вярно, че това би им отнело още няколко месеца, но…
— Не знаем — Заелис я прекъсна, вдигайки ръка. — Просто получихме съобщението и това е всичко. Шпионинът се нуждае от помощта ни.
Мишани постави длан върху ръката на Кайку.
— Аз съм единствената, която може да го направи — рече спокойно дългокосата девойка.
Кайку тръсна гневно къдриците си, след което хвърли изпепеляващ взор на Кайлин.
— Тогава и аз тръгвам с нея.
По устните на високата жена се плъзна едва доловима усмивка.
— Не съм очаквала да постъпиш другояче.
Трета глава
Часовете преди зазоряване в Окхамба бяха спокойно време — тогава обичайното оживление в джунглата утихваше, а нощните създания се прокрадваха към бърлогите си, за да се скрият от светлината на настъпващия ден. Въздухът беше застоял и горещ. Ефирна мъгла лениво се стелеше между лианите, а лунногледите, които цяла нощ бяха следили движението на Иридима, разтворили нежната си сърцевина за яркия й диск, сега се бяха привели, за да предпазят чувствителните си клетки от изгарящото око на Нуку. Оглушителната глъчка на нощните часове постепенно заглъхна и тишината, която се възцари на нейно място, отекна болезнено. Природата сякаш беше изпаднала в летаргия, сдържайки дъха си в трепетно очакване на новия ден.
Кайку остави Кисантх в това състояние на почти неземен покой, а стъпките й я отдалечаваха все повече и повече от крайморското селище. То бе заобиколено от висока ограда от дървени колове, а отвъд портата започваше черен път, лъкатушещ по крайбрежната ивица на север от града. Водачът й пое именно по този път, а девойката плътно го следваше.
От другата страна на стената, обгръщаща Кисантх, се простираше обширно равно поле, отвъд което започваше джунглата. В средата му, от двете страни на черния път, се издигаха два дебели стълба, издигнати в почит на Заня — сарамирската богиня на пътешествениците и просяците. Повърхността им бе отрупана с барелефи, изобразяващи различните дела на богинята в Златните владения и Сарамир. Кайку веднага разпозна повечето от тях — една сцена показваше човек, даващ последния си залък хляб на окаян просяк, който се оказваше самата богиня — впоследствие тя богато бе възнаградила благодетеля си. На друга се виждаше как Заня наказва търговците, бичуващи скитниците, дошли на пазара, а на трета — как осветява пътя на Предците, чиито кораби напускаха Куараал. Кайку промълви тихичка мантра към богинята, след което приведе глава, протягайки китки пред гърдите си — лявата длан обърната надолу, а дясната — нагоре, сякаш държеше невидимо кълбо. Водачът й — жилава, застаряваща жена от племето ткиурати — се спря наблизо и зачака безмълвно, без да проявява никакъв интерес към онова, което правеше Кайку. Когато момичето се изправи, двете отново поеха по пътя и не след дълго се спряха пред гъстата растителност, деляща ги от сърцето на джунглата.