Нейната кана изведнъж лумна, събуждайки се за живот. Светът се превърна в сияещи златисти нишки, в триизмерна плетеница от блеснали влакънца. Пулсиращите възли, които представляваха статуите на Айтх Птхакатх, я гледаха мрачно и напрегнато, оживели в света на Чаросплетието.
Кайку вдигна ръка и въздухът пред нея внезапно се сгъсти. Стрелата се спря на половин метър пред сърцето й, застина неподвижно и падна на земята.
Разумът най-накрая догони инстинктите и реакциите й и тя си пое трескаво дъх. Адреналинът й се покачваше стремително. Едва си спомни как да овладее своята кана, преди тя да се развихри на воля. Ами ако непознатият враг имаше пушка вместо стрела и първо бе уцелил нея, а не водачката й? Дали тогава Кайку щеше да е достатъчно бърза, за да го предотврати?
Девойката побягна. Друга стрела изхвръкна от гората, ала доста далеч от нея. Младата жена се препъна — ботушът й се хлъзна в почвата и тя падна на едно коляно, при което единият й крачол се оплеска с кал. Кайку изруга и се изправи. Ирисите й бяха помръкнали до тъмночервено и тя се взря в разкъсаните от движението на стрелата нишки. После — след като вече бе определила грубо местоположението на нападателя си — отново хукна да бяга, търсейки някакво убежище. Тъкмо се притаи зад един от каменните идоли, когато стрелата рикошира в обсидиановата му повърхност.
„Открий ги. Открий ги къде са“, каза един глас в съзнанието й. Искаше й се да се свие на кълбо под тежестта на свирепия взор на идола, да се скрие от зловещия му интерес, който бе концентрирала върху себе си с раздвижването на Чаросплетието, ала се насили да насочи вниманието си в друга посока. Това бяха древни същества, несъмнено разгневени от обстоятелството, че поклонниците им са ги изоставили, но едва ли можеха да я наранят. Девойката се зае да проверява нишките, наострила сетивата си за най-дребните неща, които можеха да издадат местоположението на незнайния й враг — изпуснато дихание, потрепване на едва забележимо мускулче или учестен пулс. А той определено се движеше наоколо — тя усещаше вибрациите в Чаросплетието, предизвикани от присъствието му. Кайку се понесе след тях като хрътка, надушила заек.
Ето тук! Не, същевременно беше тук и не беше. Девойката откри източника на стрелите, ала отпечатъците, които бе оставил в структурата на Чаросплетието, бяха бледи, неясни и незначителни — заплетено кълбо от нишки. Можеше да се нахвърли върху нападателя си и да му причини сериозни наранявания, но така щеше да изложи и себе си на опасност. Усещаше някаква защита — нещо, на което не се беше натъквала преди. Паниката започна да я овладява. Тя не беше воин; ако изключим нейната кана, едва ли щеше да представлява особена трудност за някой, който си служеше толкова добре с лък. Сваляйки пушката от рамото си, Кайку презареди и зачака нападателя си, който в момента се прокрадваше безшумно из гъсталака, да се появи на мушката й.
„Махай се оттук — каза си момичето. — Скрий се някъде сред дърветата.“
Изглежда, това не беше особено разумно. Откритото пространство между статуите и дърветата беше в нейна полза — ако някой я нападнеше, щеше да има време да реагира. Докато в тясното пространство между дърветата едва ли щеше да може да бяга и същевременно да следи поведението на нападателя си.
„Какъв ли е този там?“
Кайку се прицели между дърветата и натисна спусъка. Изстрелът отекна оглушително в нощния мрак, разцепвайки клоните и олющвайки кората на дърветата.
Още една стрела се понесе към нея. Девойката се отблъсна назад и се наведе, а металното острие издрънча в блестящата повърхност на идола, недалеч от лицето й. Кайку зърна следващата стрела, изстреляна с невиждана скорост, секунда преди да се забие в ребрата й.
Потресът от удара предизвика появата на искри пред очите й и за малко да я накара да припадне. Тя изгуби самообладание, а нейната кана се надигна изведнъж — всичко, на което я бе научила Кайлин, беше забравено пред страха за живота й. Силата й се изтръгна от слабините и утробата й, разкъса нишките на Чаросплетието и се понесе към незнайния нападател. В този миг Кайку и пет пари не даваше за защитата, която можеше да я порази. Макар и да не знаеше точното местоположение на противника си, момичето запрати с всички сили яростта си към него — диво, отчаяно и необуздано.
Обширна ивица от джунглата буквално избухна и дърветата се превърнаха в гигантски кибритени клечки, озарявайки нощта с огнената си феерия. Детонацията запрати във въздуха купища дървени късове и буци пръст, които полетяха наоколо като димящи метеорити. Камъните започнаха да се цепят, а водата — да ври.