— Колко скоро трябва да заминете?
— Утре — отвърна девойката. Всъщност тя не знаеше колко спешно е отпътуването им, ала беше най-добре да назове максимално скорошна дата, докато се пазареше.
— Утре значи — каза замислено търговецът.
— Може ли да стане? — попита Мишани.
— Възможно е — потри брада Чиен и се загледа към лагуната. — Ще ми струва доста пари заради незаетото с товари пространство. Може би най-рано след три дни — да, ще ми трябват поне три дни да организирам нещата.
— Не е толкова зле — рече благородничката. — Всички разходи ще ви бъдат възстановени. Имате най-дълбоките ми благодарности. — Колко удобно звучеше тази фраза — събеседникът й сигурно си мислеше, че по този начин една от най-могъщите търговски фамилии му става задължена, докато момичето я бе използвало в буквалното й значение. Тя имаше пари — Либера Драмач нямаше да пожали никакви средства, за да ги върне у дома — ала що се отнася до услугите, едва ли можеше да предложи нещо, което да заинтересува Чиен ос Мумака. Мишани изведнъж се почувства зле, задето лъжеше така търговеца.
— Имам по-различно предложение — рече мъжът. — Офертата ви за възмездяване на разходите ми е много мила, ала признавам, че трябва да уредя някои дела в нашата родина, а и не ми се иска такъв благороден род като вашия да задлъжнява към мен. Искането ми може да ви се стори малко арогантно, но ви моля с все сърце да ме изслушате.
Мишани кимна и сърцето й помръкна, когато разбра за какво ставаше въпрос. Знаеше, че не може да му откаже — беше в ръцете му.
Валеше.
Саран, Тсата и Кайку си пробиваха път през гъстата растителност, мокри до кости. Дъждът не беше особено силен, ала за сметка на това не показваше каквито и да е изгледи да спре. И тримата бяха наметнали типичното за Окхамба гуаттха — зелено пончо с качулка, което можеше да те предпази в краткотраен дъжд, но не и срещу подобен порой. Никой от тях не беше спал — не можеха да си позволят лукса да не се възползват от прикритието, което нощта им осигуряваше. В друг случай Кайку щеше да се справи без проблеми с тези трудности, но дългият месец на безделие на борда на „Сърцето на Асантуа“, раната в ребрата й и ефектът от използването на нейната кана си казваха думата. Липсата на сън пречеше на силата й да се възстанови и сега сетивата й бяха притъпени, ала тя се успокои, като си каза, че двамината й спътници бяха бдителни за трима.
Девойката се замисли над съдбата на водачката си. Чувстваше се натъжена от обстоятелството, че ткиуратката нито веднъж не й бе казала името си. Сарамирските ритуали повеляваха имената на умрелите да бъдат огласени пред Нокту, жената на Омеча, за да може да ги запише в своята книга и да съобщи на съпруга си за добрите им дела — или липсата на такива — когато мъртвите искаха да бъдат допуснати в Златните владения. Макар че жената едва ли вярваше в това, Кайку не спираше да се самоизмъчва заради смъртта й.
Саран и Тсата си говореха приглушено, докато зорките им погледи обхождаха джунглата наоколо, а пушките им бяха готови за стрелба. Бяха увили оръжията си в дебели парцали и ивици кожа, за да предпазят барутните камери сухи. Въпреки опасенията на шпионина, Кайку бе убедена, че развихрянето на нейната кана бе убило нападателя на Айтх Птхакатх, ала Саран се държеше така, сякаш маджкрийнът, който ги следваше — ако изобщо ги следваше — имаше почти свръхестествени способности да проследява плячката си.
Момичето се зачуди защо ли този мъж беше толкова важен за каузата на Лоното. Определено не й беше особено приятно, задето още не знаеше отговора. Тя си даваше сметка, че Саран все пак е шпионин и едва ли се очакваше от него да разкрие лесно тайните си, ала обстоятелството, че бе стигнала чак дотук, без да знае нищо, меко казано я изнервяше.
Девойката се бе опитала да завърже разговор с него на сутринта, но бе разочарована от неговата незаинтересованост. Куараалецът бе прекалено зает да наблюдава джунглата и да следи за появата на евентуални врагове, ето защо не й обърна почти никакво внимание. Кайку се почувства сериозно засегната и когато най-накрая спряха, изтощението, дъждът и обидата вече бяха предопределили мрачното й настроение. Ако маджкрийнът се движеше по следите им, нека дойдеше. Да става, каквото ще. В момента не й пукаше за нищо — единственото, което искаше, беше да прекратят идиотския си преход и да си починат малко.
Ала причината, поради която бяха спрели, не беше отдихът, както Кайку се надяваше.