((ИЗМЪКНИ НИ ОТТУК!!!))
Психическата сила на този зов накара Кайку да се олюлее. Безграничните страдания, които тези хора бяха изпитали, я обливаха като гигантска вълна.
— Кайку! — извика Тсата. Острилиите почти ги бяха достигнали.
Решението вече се бе оформило в главата й. Ирисите й помръкнаха до пурпурно и нейната кана се развихри с пълната си мощ, а косата й се разпери около лицето й, сякаш раздвижена от някакъв призрачен вятър. Силата изригна от нея, съединявайки се със златистите нишки във въздуха, и се вряза в металната решетка, която ги отделяше от вещерския камък. Два от стълбовете се изкривиха, изтръгвайки се с грозен звук от камъка, и полетяха към езерото, разкривайки достатъчно голяма празнина, за да може оттам да се провре човек. Майсторите започнаха да вият.
((НЕ! НЕ! ИЗМЪКНИ НИ ОТТУК!!!))
— Тсата! Оттук!
Ткиуратецът се беше обърнал още щом чу стърженето на разкъсания метал; сега, видял спасителния изход, той се втурна натам, спирайки се за момент пред Кайку. Очите им се срещнаха; неговите — бледозелени, а нейните — демонично червени. Тя пъхна връзката експлозиви в ръцете му.
— Първо ти — каза.
Татуираният мъж не възрази. Просто скочи във въздуха, надявайки се, че водата отдолу ще е достатъчно дълбока, за да го поеме.
Младата жена чу плясъка, с който тялото на ткиуратеца се вряза в езерото, ала остана загледана в дъното на тунела; първите острилии вече бяха завили зад ъгъла и се носеха към нея с котешката си походка. Тя махна с ръка и изведнъж решетките на страничните проходи се изтръгнаха от дупките си, издрънчавайки с трясък на земята. Майсторите завиха от възторг и започнаха да излизат от тъмниците си; едва тогава Кайку се оттласна от каменния ръб и полетя към езерото. Острилиите се врязаха в осакатените създания, които изобщо не ги посрещнаха с отворени обятия. Точно обратното — натрупаната през годините болка и ярост се изля върху хищниците с неизмерима агресия, която, като се прибави и численото им превъзходство, доведе до бясно и безумно клане. Когато пристигнаха и останалите острилии, придружени от Възлите, завариха десетки мутирали чудовища, жадни за кръв.
Гибелта им бе ужасна… също като живота, който Майсторите бяха принудени да водят.
Победителите поеха по тунела, като не пропуснаха нито една пещера или ниша по пътя си. Търсещи възмездие, те сееха навсякъде опустошение и смърт, а след себе си оставяха единствено руини.
Температурата на водата изкара въздуха от дробовете на Кайку. Виковете на Майсторите внезапно заглъхваха в ушите й, заменени от бълбукането на мехурчетата, и когато инерцията от движението й замря, тя се насочи нагоре към повърхността — към зловещото сияние на вещерския камък. Младата жена изскочи рязко над водата и си пое дълбоко дъх; косата й беше отметната на една страна, а какофонията отново бе станала оглушителна.
Тя се озърна и видя Тсата, който плуваше далеч от нея, придържайки експлозивите в едната си ръка. Девойката го извика, ала мъжът не спря и тя заплува след него. Някъде зад себе си чуваше скимтенето на острилиите, които пищяха, докато освободените от нея създания ги разкъсваха на парчета. Някои от чудовищата бяха паднали в езерото и сега плуваха или лежаха на дъното като потънали кораби, в зависимост от степента на мутацията и формата на телата им. Две от тях бяха успели да се изкачат на сушата и пълзяха по стените на шахтата като паяци. Голнерите се бяха разбягали във всички посоки, ужасени от гледката на Майсторите, а ботушите им чаткаха по металните мостчета, съединяващи отделните острови. Каквито и Възли и Различни да бе имало тук преди, сега всички бяха изчезнали, призовани от тревогата, която Кайку и Тсата бяха вдигнали в развъдника за червеи; дребничките създания бяха оставени на произвола на съдбата, нямаше кой да ги защити и те бяха обзети от неистова паника. Мината се бе превърнала в истински ад.
Кайку беше по-добър плувец от Тсата и го настигна тъкмо когато ткиуратецът се изкачваше на някаква неголяма скалиста могилка, свързана посредством метален мост с централния остров, където се намираше вещерският камък. Големите ведра продължаваха да се спускат в езерото, а масивните тръби не спираха да засмукват вода. Тя го сграбчи за здравата ръка в мига, в който той щеше да се затича, и спътникът й светкавично се обърна към нея — татуираното му лице изглеждаше страховито на призрачната светлина.