Вещерът! Това е Вещерът!
Мислите й се освободиха от детинското съзнание, където бяха впримчени. Кайку си напомни, че се намираше в Чаросплетието, че мокрото й тяло стоеше на един остров, разположен сред подземно езеро, на дъното на огромна шахта под земята. Къде обаче беше златистият свят, който познаваше, пейзажът, по който се ориентираше нейната кана? Къде бяха нишките?
Прозрението внезапно я осени. Чаросплетникът бе променил правилата на играта. Кайлин й беше разказала, че Вещерите винаги визуализираха по определен начин Чаросплетието, адаптирайки го към конкретна зрима форма, която разбираха и с която можеха да работят, защото, за разлика от Сестрите, не можеха да се гмурнат в първичната стихия, без да изгубят разсъдъка си сред опасното, омайващо блаженство. Противникът й я бе затворил в света на собствения й кошмар, изваждайки подсъзнателните й страхове, която тя не можеше да обуздае, обръщайки ги в своя полза; в резултат на това сега тя бе впримчена в капан — слабо и безпомощно дете, изправено срещу чудовище с невъобразим потенциал.
Как можеше да се сражава с него в това състояние? Как изобщо можеше да победи Чаросплетник? Та това бе равносилно на самоубийство! Вещерите бяха пълноправните господари на владението на златистите нишки, докато Кайку владееше само няколко елементарни техники, както и инстинкта си, който да я направлява. Как можеше да разгроми врага си, когато той бе този, който бе определил играта и създал правилата?
Тя бе обзета от отчаяние — отчаяние, задето бе малко момиченце, впримчено в ужасяващ кошмар, зряла жена, въвлечена в безнадеждна битка. Вещерът щеше да я спипа и да я убие… или да й направи нещо още по-лошо. А след това щеше да убие и Тсата.
Ала следващата мисъл, която я осени, изведнъж спря главоломното й спускане към бездната на поражението.
„Не мога да избягам. Не само моят живот е заложен на карта тук.“
Осъзнаването на това й вдъхна неподозирани сили. Не ставаше въпрос за някакъв опит да се самоубеди и да си вдъхне кураж — а за нещо, което просто бе длъжна да стори. По някое време през изминалите дни тя преставаше да мисли за себе си и Тсата като за екип, спътници или дори приятели; всъщност девойката дори не беше сигурна, че думата приятелство бе подходяща, за да опише цялата сложност на връзката, която бе възникнала между тях, начина, по който се разбираха и без думи, както и пълното доверие, което имаха един към друг, без което едва ли щяха да оцелеят сред Различните хищници, които преследваха и които ги преследваха. Някаква невероятна осмоза от думи и действия протичаше от него към нея и обратно, и Кайку бе започнала да възприема отношенията им като странна симбиоза, като състояние, в което единият не би могъл да се справи без другия — едно същество, съставено от два независими индивида. Ако тя умреше тук, Тсата също щеше да загине. Той бе оставил живота си в ръцете й, когато се бе втурнал към вещерския камък. Кайку нямаше никаква представа как течеше времето в света на Тсата — беше потънала прекалено дълбоко във владенията на златистите нишки — ала всеки миг, който успееше да откъсне, можеше да се окаже жизненоважен за прокарването на границата между живота и смъртта, между изпълнението на мисията им и техния провал.
Това беше паш — окхамбската концепция за сплотеността и самоотверженото загърбване на личните интереси пред общото благо. Сега Кайку го осъзна в пълна степен и това вля неподозирана енергия в тялото й.
Тя забави крачка и спря. Краят на коридора я примамваше, тласкайки я напред. Вещерът забави крачка и тя почувства присъствието му точно зад себе си, достатъчно близо, за да го докосне, а косъмчетата по врата й настръхнаха от силата на неговия глад. Трябваше да направи само няколко крачки, за да свърне зад ъгъла и да се скрие от изпълнения му с ненавист взор… ала не постъпи така.
Вместо това се завъртя и докато се обръщаше, изведнъж порасна — двадесет години прелетяха като един миг — и зрялата Кайку впери червените си като артериална кръв ириси в създанието, в което се беше превърнал Чаросплетникът.