Кайку се мяташе и крещеше безмълвно, мъчейки се да се освободи, докато Чаросплетникът се промушваше през последните препятствия, които бе поставила, а гнусните му пипала вече се впиваха в нейното тяло, в нейната плът.
В този момент фибрите на Чаросплетието внезапно се огънаха, като че ли разтърсени от незнайно цунами, а някакъв безсловесен, идиотски вик помете Кайку и Вещера, запращайки ги надалеч сред побеснялото море от нишки. Младата жена почуства как пипалата на противника й се откъсват от нея и тя се освободи от пашкула, изплетен от Чаросплетника. Замаяна и неразбираща, Кайку се рееше сред златистите влакна, докато инстинктите й асимилираха случилото се.
Вещерският камък. Вещерският камък!
Чаросплетникът беше парализиран, сломен от силата на чудовищния вик и същевременно привлечен от него. Най-важната му задача беше — и винаги е била — опазването на вещерския камък, намиращ се във владенията му. Това не беше някаква мисия — това бе смисълът на самото му съществуване. Той не знаеше какъв бе източникът на принудата, която го ръководеше, нито пък знаеше, че онова, което трябваше да пази, беше не само изворът на силата на Чаросплетниците, ами и фрагмент от лунния бог Арикарат. Вопълът на вещерския камък го накара да се почувства като майка, чието дете бе застрашено от опасност, и изведнъж всичко друго, освен съхранението му, изгуби значение. Дори и собствената му защита.
Той дори не осъзна, че Кайку го атакува, докато тя не проряза защитите му, носейки се стремглаво към сърцевината му. Тя бе като пламтяща стрела, която го изпепеляваше отвътре; най-накрая достигна целта си и се заби в ядрото му.
Още от самото начало Кайку бе способна да използва силата си за едно основно нещо — да разрушава. Тя разкъса Вещера на парчета.
Зрението й се възвърна към действителността тъкмо навреме, за да види как забулената фигура експлодира сред дъжд от пламтяща кожа, кости и плът, а горящи парчета от робата и Маската му се понесоха във въздуха, за да цопнат със съскане в тъмните води на езерото. Изведнъж Кайку бе връхлетяна от ужасна умора и тя се строполи на четири крака на земята под бремето й; подгизналата й коса бе паднала пред очите й, а гърбът й се издигаше и спускаше рязко от накъсаното й дишане. Усещаше нещо счупено в себе си — спомен от удара, който Чаросплетникът бе успял да й нанесе. Противното му докосване я накара да повърне и оскъдното съдържание на стомаха й се изля по хлъзгавата скала, където стоеше. Постепенно до слуха й достигна ревът на високите водопади, ревовете и воя на Майсторите, трополенето на ботуши по металните мостчета, свидетелстващи за отчаяните усилия на голнерите да избягат от шахтата.
Тогава прозрението най-накрая я осени, отеквайки с триумф и неверие в душата й. Бе се изправила срещу Чаросплетник и го беше победила.
Ала мигът на радост беше мимолетен. Младата жена се чувстваше толкова изтощена, както в случаите преди Кайлин да я научи да обуздава своята кана. Всичките й сили бяха изцедени и в момента тя беше ужасно уязвима, а опасността далеч не бе отминала. Едва можа да надигне глава, за да погледне към централния остров, където се намираше вещерският камък — проклетата скала, която неволно бе спасила живота й.
Той бе целият покрит от Майстори — те дълбаеха повърхността му с остри камъни и инструменти, а някои дори го лющеха с лапите си. Обезобразените създания забиваха зъби и нокти в плътта му, а окървавените челюсти и крайници свидетелстваха за дълбочината на неистовата им омраза. Щетите, които нанасяха, бяха по-големи за тях самите, отколкото за зловещата скала, ала девойката усещаше нейния вопъл за помощ, който отекваше из Чаросплетието. Ако наблизо имаше и други Вещери, то те незабавно щяха да се втурнат насам, а Кайку едва ли щеше да издържи на втора подобна схватка.
Тогава забеляза Тсата. Ткиуратецът се беше привел в основата на вещерския камък, пъхаше експлозивите под него и ги уплътняваше с кал от езерото. Майсторите не му обръщаха никакво внимание, а и той изглеждаше изцяло погълнат от задачата си. Дали изобщо бе забелязал през какво бе преминала спътничката му, за да спаси живота му? Кайку се почувства засегната от това, ала силата на възмущението й послужи като патерица, с чиято помощ успя да се изправи на крака.