— Не! — изкрещя младата жена. — Духове, понякога направо ми се повръща от самоотвержеността ти! Няма да се пожертвам заради това, нито пък ти ще направиш този избор заради мен! Ти си единственият, който може да отнесе съобщението за заплахата, която представляват Вещерите, на твоите сънародници; те никога няма да повярват на един сарамирец. Да пожертваш живота си тук е егоистично! Мислиш за моя паш, а забравяш своя, забравяш своите хора! Ако те не бъдат предупредени, ще се превърнат в следващите жертви на Чаросплетниците, когато Сарамир рухне, а ти си единственият жив човек на този свят, който може да ги предпази. Не знаем до какво ще доведе унищожаването на този вещерски камък, ала знаем какво ще сторят Вещерите с твоята земя, когато се доберат там, и ако ткиуратците са неподготвени, те всички ще измрат! Светът не е толкова черно-бял, Тсата. Имам много начини да направиш това, което смяташ за правилно.
Изражението на татуирания мъж свидетелстваше, че се колебае, ала когато проговори, думите му извикаха сълзи на безсилие в очите на Кайку.
— Трябва да остана — настоя той. — Фитилите са мокри.
— Аз мога да го направя! — изкрещя му Кайку. — Аз съм прокълната от боговете Различна! Мога да ги възпламеня от разстояние!
Тсата я изгледа съсредоточено, сякаш я преценяваше. Той съзнаваше, че тя би казала всичко, само и само да го накара да се махне оттук.
— Можеш ли?
— Да! — отвърна веднага тя. Ала можеше ли наистина? Нямаше представа. Не познаваше пълния диапазон на възможностите си, нито пък знаеше дали в нея е останало достатъчно кана. Никога преди не беше опитвала подобно нещо, а силите й бяха изцедени до капка. Обаче погледът й смело срещна неговия и тя го излъга, без да й мигне окото.
„Няма да те изгубя. Не и като Тейн.“
— Тогава трябва да тръгваме — рече Тсата, скочи на крака и помогна на Кайку да се изправи. Тя въздъхна от облекчение и болка — мястото, което бе засегнал Чаросплетникът, я прониза при движението — и му позволи да я съпроводи до водата, след което нагазиха вътре. Тя едва можеше да плува, но ткиуратецът я подкрепяше с едната си ръка, докато загребваше с другата. Тя се остави изцяло на волята му, без да се интересува накъде се движеха; знаеше само, че се отдалечаваха от вещерския камък и Тсата й бе повярвал. А дали щеше да направи онова, което беше обещала, бе съвсем друг въпрос и тя не искаше да се тревожи за това сега. Младата жена се притисна към него; беше й приятно да усеща как ръката му я обгръща.
Острилиите надаваха пронизителни писъци, докато се биеха с побеснелите Майстори по мостчетата. Някои се бяха доближили съвсем близо до централния остров. Грохотът на машините изпълни ушите й, тя надигна глава и изведнъж прозря безумния план на спътника си.
На няколко метра пред тях масивните ведра се издигаха от езерото и изчезваха в тъмнината на мината. Тсата плуваше точно към тях.
— Не се страхувай — прошепна й той, като видя изражението на лицето й; в следващия момент едно от ведрата се надигна от водата точно пред тях, а с няколко мощни загребвания ткиуратецът веднага доплува до току-що овакантеното място.
Кайку се бе отпуснала в ръцете му; доверяваше му се напълно. Нямаше какво друго да стори.
Младата жена усети как водата сякаш ги засмука надолу, след което нещо твърдо се докосна до глезена й изведнъж стените на металното ведро се издигнаха около тях. Тя потъна под водата и удари главата си в дъното на ведрото, ала после успя да се изправи на крака, хващайки се за ръба му. Издигаха се — езерото се отдалечаваше под тях, а долу се виждаха и други ведра, които ги последваха. Девойката усети как й прилошава — намираше се на границата на паниката, — ала успя да се вземе в ръце, застивайки неподвижно до стената на металната кошница.
Минаха покрай плетеница от метални мостове, където Майсторите се биеха с острилиите, покрай бумтящи пещи, скърцащи зъбчати колела и всякакви други съоръжения. Някакъв Възел полетя безмълвно надолу, за да се вреже в железен парапет, който пречупи гръбнака му, запращайки го в дълбините на езерото. Острилията, която бе контролирал, веднага се втурна след групичка голнери след смъртта на усмирителя си; те се разбягаха панически, а тропотът на ботушите им отекваше по металните коридори. Навсякъде цареше такъв хаос, че никой не обръщаше внимание на ведрото и двамата му пътници, издигащи се бавно към обгърнатата в гъст дим горна част на шахтата.