Младата жена почувства ръката на Тсата върху рамото си.
— Сега, Кайку — каза й той.
Тя затвори очи, търсейки енергията, която й бе останала. Нуждаеше се само от една искра — от нищо повече. Тя напрегна всичките си усилия, изцеждайки резервите си, опитвайки се да събере остатъците от своята кана.
„Само този път!“, замоли се девойката, осъзнавайки, че се обръща към Оча, Императора на Боговете, пред когото бе положила обет; именно този обет я бе накарал да се отправи на настоящата мисия. „Просто имам нужда от малко помощ.“
И тя се оказа там. Кайку я откри, почувства огненото й дихание в утробата и стомаха си, и я накара да се издигне в гърдите й и да се излее от тялото й — последните трохи от силата й, които я изпепелиха отвътре, докато се изтръгваха от нея. Очите й се отвориха, тя си пое дълбоко дъх и златистите нишки отново проблеснаха пред нея. Тя съзря плавния танц на фибрите в езерото, въртенето на фибрите на мостовете, къдравите облаци пара, излизащи от машините. Кайку избра една нишка и я проследи — надолу към езерото и оттам към вещерския камък.
Той представляваше черен, кипящ възел; истинско въплъщение на покварата; толкова отвратително, че едва издържаше да го гледа. Сякаш се гърчеше в несекваща ярост, а тревожните му вопли прорязваха Чаросплетието като ураган. Той беше жив — злонамерено жив — и омразата струеше от него като гнева на осакатен бог.
Ала бе напълно безпомощен да я спре. Събрала последните си остатъци смелост, Кайку се стрелна напред, откри калта, натъпкана под основата на проклетата фосфоресцираща скала, и премина през нея, озовавайки се пред здраво запечатаните пръчки експлозиви. Намотаните им нишки, в чиято вътрешност бе стаена смърт, пулсираха от нагнетената разрушителна енергия.
Кайку намери искрата, от която се нуждаеше, и я запрати към тях.
Тридесет и шеста глава
Битката за Лоното се беше пренесла и в небето. Гарваните се бяха изстреляли от покривите на къщите и бяха долетели от далечните дървета и закътаните си сред скалите гнезда, издигайки се в гъст облак, по-черен от кълбетата дим, стелещи се в небето. За птичите им съзнания призивът на Лусия беше като боен зов, на който просто не можеха да не откликнат. Тя се отнасяше към тях като към приятели и до този момент не бе правила нищо, което да ги изложи на опасност; ала нещата се бяха променили и сега тя изпращаше своите пазители на война с една-единствена, простичка заповед — да избият гнусовраните.
Черните силуети се виеха и грачеха в помръкналото следобедно небе, предизвиквайки по-големите и по-силни Различни птици. Гарваните бяха безброй — числеността им превъзхождаше многократно тази на гнусовраните. Те се опитваха да парират атаките на пазителите на Лусия, махайки неповратливо с парцаливите си криле, ала гарваните бяха много по-пъргави и нанасяха мълниеносни удари с клюнове и нокти, след което се отдалечаваха светкавично. Това обаче не означаваше, че от тяхна страна нямаше жертви — на всеки три мъртви гарвана се падаше по една гнусоврана, която се понасяше като камък към земята. Касапницата бе жестока, а кървавите пера, които се стелеха бавно над Лоното, напомняха някакъв зловещ звездопад.
Кайлин ту Моритат следеше с периферното си зрение какво се случваше във въздуха, ала вниманието й бе насочено другаде. Тя бе застанала на една от най-високите тераси, обградена от две Сестри от Аления орден, а двадесетина мъже ги охраняваха от евентуални хищници. Под тях терасите и платата на града се спускаха към източната долина, която продължаваше да гъмжи от Различни зверове, мятащи се безполезно към укрепленията, докато топовете и пушките на защитниците ги покосяваха със стотици. Черните вълма дим, стелещи се наоколо, бяха спуснали непрогледната си завеса над кривите улички на Лоното, където тичаха все повече и повече чудовища — отбраната на западната стена се бе пропукала и хищниците се промъкваха оттам, нападайки онези жени и деца, които не бяха успели да се скрият в пещерите.
Битката в небето намери своето отражение в Чаросплетието. Сестрите пикираха и връхлитаха като комети, избягвайки непохватните усилия на Вещерите да отвърнат на удара. Те заплитаха цели гроздове от възли, а действията им бяха координирани до такава степен, че Чаросплетниците изглеждаха като орда диваци пред перфектно организираните жени. Освен това Сестрите имаха и числено превъзходство пред противниците си, ето защо нямаше нищо чудно в обстоятелството, че бяха наклонили везните на битката в своя полза.