По-опитните Чаросплетници се сражаваха дръзко, ала изведнъж бяха разтърсени от силна тревога. Кайлин прекрасно знаеше на какво се дължеше това — вещерският камък надаваше своите вопли за помощ. От този момент нататък противниците й започнаха да правят множество елементарни грешки, което бе добре дошло за Аления орден. Двама вещери загинаха почти едновременно, а телата им изригнаха в пламъци, докато Сестрите разкъсаха нишките им.
Друг Чаросплетник се намираше на границата на поражението, когато Кайлин внезапно бе обляна от ледена вълна, сякаш я връхлетя предчувствието за собствената й смърт. Жената реагира в мига, преди ударната вълна да ги помете; силата й беше толкова голяма, че засенчваше воплите за помощ на вещерския камък. Самата тъкан на реалността се огъна и изкриви, а когато чудовищното цунами отмина, Кайлин веднага се втурна да разгледа деформираните нишки, за да установи местоположението на първоизточника му.
Запад. Бе дошло от запад — там, където се намираше Кайку.
Прозрението я осени на часа. Вещерският камък в разлома Ксарана бе унищожен. Тя изпрати триумфиращ вик на своите Сестри и те се хвърлиха с нови сили в схватката.
Чаросплетниците бяха сломени. Борбеността им се беше изпарила. Подобно на бледи призраци, съзнанията им се рееха сред златистите нишки, зашеметени и изплашени от чудовищния характер на бедствието, което ги беше връхлетяло. Те още не можеха да повярват, че това е истина, а Сестрите се поколебаха, опасявайки се от някакъв трик. Нерешителността им обаче продължи само секунда — в следващия миг те се втурнаха напред, подобно на вълци след ранен заек, и разкъсаха враговете си на парчета.
Изведнъж всичко свърши. Представителките на Аления орден се рееха сами из Чаросплетието, безтелесни сред грациозно полюшващите се фибри. Сами, с изключение на левиатаните, които се носеха бавно на ръба на възприятията им, а движенията им изглеждаха странно оживени. Огромните китоподобни същества бяха почувствали ударната вълна и очевидно бяха смутени от нея.
Постепенно Кайлин взе да долавя странни вибрации, които пронизваха света на златистите нишки. Отне й известно време, докато разбере природата на този феномен. Това бяха отгласите от непонятния език на тайнствените същества — приглушени басови припуквания и похлопвания, които я накараха да се вслуша с изумление. Никога преди левиатаните не бяха давали признаци, че забелязват хората, дръзващи да проникнат в Чаросплетието, като изключим непрекъснатите им усилия да стоят извън обсега на натрапниците; ала ето че сега бяха реагирали на гибелта на вещерския камък.
Кайлин избухна в мощен смях, когато се завърна в тялото си. Искаше й се да остане там и да се заслуша в гласовете на мистериозните обитатели на Чаросплетието, обаче трябваше да свърши и други неща. Въпреки че бяха разгромили Вещерите в Лоното, победата им можеше да се окаже закъсняла, за да обърне баланса на битката.
Тя погледна към Сестрите от двете й страни, видя едва прикритите усмивки, разцъфнали на изрисуваните им устни, както и пламъчетата в алените им очи, и изведнъж се почувства невероятно горда. Това бе само малка част от сестринското й войнство — високата жена беше разпръснала повереничките си, загрижена за безопасността на Ордена — ала ето че бяха успели да надвият Чаросплетниците в собствената им игра. Кайлин изпитваше дълбока привързаност към всички Сестри от Аления орден — към всяко дете, родено с кана, което бе спасено от смъртта. Тя винаги бе вярвала, че повереничките й представляваха нещо повече от хората, че бяха нещо като по-висши индивиди, стояща на по-високо стъпало от расата, от която бяха произлезли; а сега вече го знаеше.
Кайку, безценната Кайку. Най-вероятно тя бе спасила всички тях. Вярата, която питаеше Кайлин към нея, се бе оказала напълно оправдана.
Високата жена разпрати букет заповеди из Чаросплетието, разполагайки Сестрите си там, където нуждата от помощта им беше най-голяма, след което внезапно помръкна. Докато се бе сражавала сред златистите нишки, нямаше време да го забележи, ала сега разбра, че Сестра Ирилия, на която бе поверила закрилата на Лусия, не отговаря на повикванията й.
Когато и последните гнусоврани бяха разръфани от гарваните, Лусия се обърна към Номору и попита:
— А сега какво?
Юги я изгледа загрижено. Някогашната Престолонаследничка изобщо не се държеше като дете на четиринадесет жътви. Баща й и най-добрият й приятел току-що бяха умрели пред очите й — по нея още блестяха капките от кръвта на Заелис, които тя изобщо не си бе направила труда да избърше, — ала сълзите й вече бяха изсъхнали и изцапаното й със сажди лице изглеждаше като ледена маска. Очите й, които обикновено гледаха замечтано и отнесено, сега бяха като кристални отломки — пронизващи и остри.