Мъжът се озърна наоколо. Продължаваха да стоят на мястото, където ги бяха нападнали Чаросплетниците. Труповете на Флен и Заелис лежаха недокоснати до мъртвите фурии, Вещерите, Сестра Ирилия и десетки гарвани. Лусия се намираше в центъра на тази костница. Тя не бе обърнала никакво внимание на предложението на Юги да се преместят на някое по-безопасно място — тази негова идея бе продиктувана едновременно от съчувствие към загубата й и от непоносимото страдание, което му причиняваше гледката на неговия приятел и водач Заелис, въргалящ се в прахта. Впоследствие бяха пристигнали други войници и Юги ги бе разпределил наоколо; щом Лусия не искаше да се премести, той трябваше да се погрижи за защитата й.
Той знаеше какво се опитваше да направи Номору, въпреки че изобщо не го показа, когато я попита. До този момент гнусовраните не бяха взели никакво участие в битката, като гледаха винаги да остават извън обсега на оръжията, реейки се високо в небето. За опитен воин като Юги целта им бе повече от ясна. Те бяха очите на Възлите — и планът на Номору бе концентриран именно върху тях. Да ослепим Възлите, като извадим очите им. Да ги поставим в неизгодна позиция. А после…
— Трябва да ги намерим — рече Номору с безизразен тон.
Лусия не каза нищо, ала гарваните над главите им веднага се разпръснаха, насочвайки се във всички посоки. Търсенето на Възлите започна.
Момичето се заслуша в мислите на птиците, затворило очи. Номору я наблюдаваше изпитателно. В този момент пристигна един вестоносец от западната стена, който каза, че големи участъци от нея щели да рухнат всеки момент под влияние на огъня и тежестта на труповете, накамарени срещу нея.
Юги смръщи чело. Паднеше ли западната стена, бяха обречени. Дори и да успееха да разберат къде се криеха Възлите, мъжът с кърпата на челото не хранеше особени надежди, че щяха да успеят да се доберат до тях. Навярно една последна, концентрирана атака щеше да успее да ги провре през редиците на Различните, ала той не вярваше много на това. Обаче при всички положения щеше да е по-добре, отколкото да стоят тук и да чакат смъртта си, сгушени зад сгромолясващите се стени, криейки се в тъмнината, докато вражеският прилив ги удавеше под вълната от зъби и нокти.
Мъжете около Лусия веднага надигнаха пушките си, когато една черна фигура се появи в края на улицата, ала после ги смъкнаха обратно, когато се оказа, че това е Кайлин. Високата жена крачеше гордо и невъзмутимо както винаги. Тя премина покрай стражите, без изобщо да ги удостои с поглед, и веднага се ориентира в ситуацията. Понеже не искаше да безпокои Лусия, Кайлин реши да се обърне към Юги.
— Ранена ли е? — попита тихо.
— Не — отвърна мъжът.
В този миг очите на Лусия се отвориха.
— Кайлин — започна тя, а в гласа й се усещаше някаква безапелационност, каквато нямаше преди. — Трябва ми помощта ти.
Високата жена се приближи към нея.
— Разбира се — отвърна тя и за миг на Юги му се стори, че изглеждаха като майка и дъщеря — дотолкова си приличаха по гласа и маниерите. — Как мога да ти помогна?
— Открих нещо.
— Възлите ли? — попита нетърпеливо Номору.
— Тях ги открих преди известно време — рече момичето, а на устните му изплува злобна усмивка, която изглеждаше направо шокиращо на фона на изящните й черти. — Става въпрос за нещо по-добро.
Възлите, за разлика от Сестрите от Аления орден, не се страхуваха да се скупчват на едно място. Бяха се разположили на юг от Лоното, далеч от бойните полета, а охраната им бе поверена на стотина гаурега. Чудовищата бяха изградили жива стена около тях — това ги правеше недосегаеми за който и да е отряд, който изпратеше Лоното срещу тях. Случайните атаки на неголеми формации биваха отблъсквани с лекота, а единствената армия с достатъчна численост, за да ги застраши, бе затворена в Лоното. Въпреки това Възлите бяха научили урока си и се криеха на границата на телепатичните си възможности, с които контролираха Различните хищници, управлявайки битката отдалеч.
Гибелта на Чаросплетниците ни най-малко не ги интересуваше; те бяха лишени от емоцията, необходима, за да откликнат на смъртта на своите господари. Това, което ги безпокоеше, беше смъртта на гнусовраните, защото тези птици изпълняваха перфектно ролята на наблюдателни постове. Възлите не бяха директно свързани със зрението на всички хищници, които им бяха поверени, ала можеха да гледат през очите на някои от тях. Те не използваха всички възможности; все пак количеството информация, което можеха да обработват за определено време, не беше неограничено.