Ала никой от обитателите на Лоното не ги приветства като спасители. Малцина бяха тези, които съзнаваха, че заслугата за поражението на врага се дължеше именно на новодошлите конници. Те яздеха из уличките на града, а бранителите им отправяха любопитни и дори обвинителни погледи, сякаш искаха да кажат: Защо идвате чак сега? Къде бяхте, когато имахме нужда от вас?
Мишани трябваше да мобилизира всичките си сили, за да запази присъствие на духа. След всеки следващ труп тя очакваше да види бездиханното тяло на Кайку, Лусия или някой друг, когото познаваше. Тя познаваше неколцина от загиналите и опечалените, ала все още не се осмеляваше да изрази съчувствието си, понеже не знаеше колко дълбока щеше да е нейната собствена рана. Гледката на разрушения й град беше достатъчно угнетяваща, но за Мишани местата си оставаха просто места, а и тя не бе твърде сантиментална. Въпреки това обаче се боеше да попита хората за съдбата на приятелите си — страхуваше се от онова, което можеше да чуе в отговор. Доколкото познаваше Кайку, бе сигурна, че девойката щеше да се навре в разгара на битката. Приятелката й се славеше с непреклонния си и опърничав нрав; тя едва ли щеше да отстъпи от опасността, дори и да й заповядаха да го стори. Мишани не искаше дори да си помисля как ли би се почувствала, ако Кайку беше мъртва.
Дългокосата жена нямаше представа накъде точно води хората на Зан; знаеше само, че някакво чувство вътре в нея й нашепваше къде трябваше да отиде — инструкция, поставена в главата й от Кайлин. Още не се беше отърсила от шока, когато Сестрата проговори директно в съзнанието й — дори и сега, след като бяха минали часове. Тя разбираше как се бе завъртяла веригата от събития — как гарваните на Лусия ги бяха забелязали от високо, как Кайлин бе използвала своята кана, за да се свърже с Мишани, казвайки й къде се намираха Възлите и какво трябваше да сторят, — ала чудовищните рискове, които бяха поели, я ужасяваха. Богове, ами ако Чаросплетниците бяха изпратили армията си по-бързо в Лоното или ако Зан бе изгубил още повече време в съмнения и скептицизъм… ако Фарек бе предусетил намеренията на Зан и беше запазил сведенията на Кседжен за Лусия в тайна, ако Мишани не бе „спасена“ от Баккара, когато хората на баща й щяха да я убият… ако Чиен не бе настоял тя да остане в градската му къща в Ханзеан…
Тя потрепери при тези възможности.
Мисълта за Чиен извика спомена за широкото му лице и бръснатия скалп. Тя не изпитваше нищо повече от мимолетно съжаление за неговата смърт. Търговецът беше добър човек, ала животът я бе научил, че добрите хора умираха със същата лекота, с която умираха и лошите. Подозираше, че баща й имаше пръст в тази работа, ала сега наемните му убийци бяха далеч зад тях, понеже баракс Зан я бе измъкнал от Зила по възможно най-тайния начин. В крайна сметка, Чиен не беше успял да изпълни мисията, с която Мишани го беше натоварила, ето защо тя не смяташе, че трябва да изпълни обещанието си и да освободи семейството му от обвързаността с рода Коли. В друго време навярно би била по-щедра, ала сега трябваше да мисли за безопасността на майка си, поради което беше най-добре съзаклятието й да потъне в забвение заедно с търговеца. Светът бе жесток, но Мишани също можеше да е жестока.
Те поеха по една прашна уличка и едва тогава дългокосата жена разбра какво ги очакваше в края на пътя им. Войниците спряха, тя слезе от коня и запристъпва напред по килима от мъртви гарвани, минавайки покрай труповете на Чаросплетниците, фуриите и мъртвата Сестра. Там бе застанала Кайлин, подобна на висока тъмна кула, а до нея беше Лусия — приведена над тялото на Заелис, навела надолу обгореното си вратле, заровила лице в ръцете си.
Мишани спря пред Кайлин и вдигна поглед към нея, при което черните й коси се отдръпнаха назад, разкривайки нежните черти на лицето й. Ирисите на високата жена бяха възвърнали обичайния си зелен цвят.