— Мишани ту Коли — рече Сестрата, докато й се покланяше, — имаш дълбоката ми благодарност.
Благородничката беше прекалено развълнувана, за да отвърне с подобаващите любезности. Вместо това попита:
— Къде е Кайку?
Кайлин не отговори веднага и сърцето на Мишани се сви от ужас.
— Не съм сигурна — рече високата жена накрая. — Беше от другата страна на Разлома. Унищожила е вещерския камък, който открихме там. Благодарение на нея, както и на теб, съумяхме да обърнем битката в наша полза. Ако Вещерите продължаваха да се бият с нас, нямаше да мога да се свържа с теб и да те насоча към Възлите.
„Вещерски камък ли?“, помисли си Мишани, ала не каза нищо. По време на отсъствието й се бяха случили доста неща.
— Не мога да я достигна — продължи Кайлин след минутка. — Не отговаря на опитите ми да се свържа с нея. Какво означава това, не зная.
Мишани се замисли над думите й и стигна до същото заключение.
Кайлин погледна към Лусия.
— Не е помръдвала от часове. Не ни разреши да отнесем труповете. Боя се, че й нанесоха такава рана, от която може никога да не се възстанови.
Благородничката тъкмо щеше да каже нещо, ала чу някакви стъпки зад гърба си, обърна се и видя Зан, който крачеше между мъртъвците, а очите му бяха вперени в един-единствен човек — в…
— Лусия?
Момичето надигна глава, когато чу името си, след което отново се надвеси над Заелис.
— Лусия? — рече той отново и този път тя се обърна към него; лицето и косата й бяха изпръскани с кръв. Благородникът си пое разтреперано дъх, а дъщеря му се изправи бавно на крака и очите й го зърнаха.
Погледите им се срещнаха.
Тогава тя вдигна ръце и протегна дланите си, изцапани с кръвта на Заелис, към Зан. Долната устна на мъжа започна да трепери и по лицето му рукнаха сълзи. Той стопи светкавично разстоянието между тях и я вдигна във въздуха, а тя го прегърна силно, докато крехкото й тяло се разтърсваше от ридания. Те стояха там, сред пушека, мъката и смъртта — баща и дъщеря, слети в прегръдка, за която бяха чакали от години.
За момента това бе всичко, от което се нуждаеха.
Тридесет и седма глава
Кайку се размърда и отвори очи, присвивайки клепачи заради ярката дневна светлина. Цялото тяло я болеше, а дрехите сякаш дращеха кожата й. Наблизо се чуваше приятният шепот на запален огън и ухаеше на готвено месо. Тя лежеше върху каменистата почва на плитка долчинка, заобиколена от три страни от скали, а раницата й бе намотана на руло под главата й като възглавница. Въздухът беше необичайно безмълвен; не се чуваха нито насекоми, нито птици. Това означаваше, че все още се намираха близо до вещерския камък, че все още бяха в обсега на покварата.
Тя се надигна рязко, а мускулите й изстреляха залп огненочервена болка, който я накара да изстене тихичко. Тсата беше там, приведен край огъня. Той погледна към нея.
— Не се напрягай — каза спътникът й. — Все още си слаба.
— Къде сме? — попита младата жена, откривайки, че гърлото й е пресъхнало и че гласът й наподобяваше тънко грачене. Ткиуратецът й подаде кожен мях с вода и тя отпи от него, след което повтори въпроса си, изговаряйки по-ясно думите.
— На няколко километра на запад от мината — каза той. — Мисля, че тук сме в безопасност… поне за известно време.
— Как стигнахме дотук?
— Носих те — рече ткиуратецът.
Кайку потърка челото си, сякаш се опитваше да върне съзнанието си обратно към живот. Имаше чувството, че може да си спомни определени мигове, моментни проблясъци на полу-сън, полу-бдение, в които бе захвърлена в чернотата, а после спътникът й я носеше на раменете си като убит елен.
— Как излязохме? По същия път, от който влязохме ли?
Тсата кимна.
— Изкачихме се с ведрото докъдето можехме, след което пробягах с теб остатъка от пътя. До входа на мината нямаше никакви Различни. — Той й се усмихна топло, а татуировките на лицето му се изкривиха леко. — Ала не мисля, че забеляза. Онова последно усилие просто ти дойде малко в повече.
Кайку се засмя.
— Гладна ли си? — попита мъжът, посочвайки мършавото телце, набучено на шиш над огъня.
Тя кимна усмихнато и ткиуратецът поднесе шиша към нея, разполагайки се наблизо. И двамата бяха разчорлени и мръсни, а дрехите им бяха подгизвали и изсъхвали на гърбовете им няколко пъти през последните дванайсет часа. Тсата откъсна къс месо с пръстите си; Кайку отметна непослушния си перчем от очите си и пое дажбата си. Започнаха да се хранят и за известно време никой не продума нищо, всеки потънал в собствените си мисли. Младата жена се наслаждаваше на простичката радост от това, че беше жива, на топлите слънчеви лъчи, които галеха кожата й, и на вкуса на месото.