— Какво ще правиш сега? — обърна се младата жена към Тсата.
— Ще се върна в Лоното, след което ще се отправя към Окхамба — рече спътникът й. — Трябва да разкажа на сънародниците си за онова, което се е случило тук. — Той се поколеба за момент, след което я погледна. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш.
За миг Кайку си помисли колко лесно щеше да е да направи така, колко чудесно щеше да е — по този начин можеха да удължат времето, което бяха прекарали заедно, а и тя нямаше да се връща към света, който познаваше. Нямаше ли да е прекрасно да бъде заедно с него — с този мъж, на когото се доверяваше напълно и който едва ли бе способен на измама, подлост или коварство. За един миг всичко това прелетя през съзнанието й… ала само за миг.
— Бих искала това повече от всичко на света — каза тя, усмихвайки се тъжно. — Но и двамата знаем, че не мога. Както и двамата знаем, че и ти не можеш да останеш тук.
Той кимна по обичая на сарамирците.
— Иска ми се нещата да стояха другояче — рече и младата жена почуства как думите му я пронизаха болезнено в гърдите.
След това вече нямаше какво повече да си кажат. Те довършиха обяда си, починаха си малко и когато Кайку бе достатъчно силна, за да върви, ткиуратецът й помогна да се изправи. Двамата нарамиха раниците и пушките си и поеха на изток, обратно към Лоното и към онова, което ги чакаше занапред.
Храмът на Оча, разположен на върха на Императорската цитадела в Аксками, беше най-високото място в престолния град, като изключим върховете на кулите, които се извисяваха в четирите му ъгъла. Украсата му надхвърляше всякакви граници — той представляваше кръгла сграда, поддържаща изумителен купол, отрупан с всевъзможни мозайки, гравюри и филигранни инкрустации от скъпоценни метали и камъни, които поразяваха окото с невиждания блясък и разточителство. Осем изключителни статуи от бял мрамор се издигаха над самия купол, обозначавайки посоките на компаса, като всяка представяше по едно от главните божества; едновременно в човешкия им облик и в животинските им превъплъщения, разположени покрай нозете им. Това бяха Асантуа, Риека, Джурани, Омеча, Еню, Шинту, Исисия и самият Оча, чиято величествена фигура се издигаше над входа на храма, а пред нозете му се бе надигнал огромен глиган. Ала върхът на купола бе най-великолепният от всичко — той бе увенчан с грозд диаманти, които сияеха във всички цветове на дъгата и се виждаше единствено от най-горните точки на Кулите на Четирите вятъра. Диамантите изобразяваха Абинаксис — звездата, която бе създала вселената и родила всички богове и богини. Когато лъчите на окото на Нуку попаднеха върху нея, тя се превръщаше в неземна по своята прелест гледка; тя бе предназначена за самите богове като компенсация за човешката дързост, довела до унищожаването на Гобинда преди толкова столетия.
Интериорът на храма беше не по-малко бляскав, въпреки че с течение на времето той бе губил по мъничко от пищността си, за да се впише по-добре в елегантните архитектурни традиции на Сарамир. В големи ниши покрай стените се виждаха големи статуи, изработени от лач, а долната част на купола бе украсена с барелефи от слонова кост. Въздухът бе прохладен и влажен въпреки жегата отвън. От входа започваше широка пътека, която водеше до огромния олтар в центъра на помещението, а останалата част от покрития с мозайки и полирани камъни под бе покрита с вода, оформяйки кристалночисто плитко езеро.
Авун ту Коли бе коленичил пред олтара от слонова кост, разположен на кръглия остров в центъра на залата — той държеше димящи тамянови пръчици в едната си ръка, а плешивата му глава беше приведена. Устните му оформяха безмълвна мантра — отново и отново, без да спира — и той вече бе започнал да се поклаща несъзнателно в унисон с ритъма на звуците. Това бе ритуал на благодарността, адресиран към Оча, който, освен че беше господар на Златните владения, беше и бог на войната, възмездието, откритията и упоритостта. Авун благодареше на бога, който бе запазил семейството му живо и здраво, докато империята се сгромолясваше около тях.
Аскетичният мъж отново бе въвлякъл рода Коли в най-страшната опасност, измъквайки го оттам много по-силен и могъщ от преди. Родът Батик щеше да бъде заличен без никаква милост — в Аксками вече не бе останал нито един жив човек, носещ това име. Армията му вече я нямаше, богатствата и земите му съвсем скоро щяха да бъдат конфискувани, а останалите членове на фамилията — изклани до последното пеленаче. Те бяха управляваща династия в продължение на пет кратки години, по време на които родът Авун беше в немилост; ала накрая Авун беше този, който се кланяше в храма на Оча, а Мос бе мъртъв.