— Ние ли предизвикахме всичко това? — гласеше той. — Не беше ли това цената, която трябваше да платим, задето толкова дълго време се спотайвахме и бягахме от решителни действия, когато трябваше да се намесим…
Когато заговори, в гласа на Кайлин се усещаше раздразнение.
— Фаека, най-добре да спреш да се занимаваш с това. Знаеш не по-зле от мен защо „бездействахме“ през тези години. Според мен прекрасно съзнаваш, че хората, погубени тук, ще са нищо в сравнение с тези, които ще намерят смъртта си в предстоящите месеци.
— Можехме да ги спрем — възрази й червенокосата жена. — Можехме да попречим на Вещерите да завземат властта. Ако се бяхме опитали.
— Навярно си права — рече несигурно Кайлин, завъртайки глава, за да погледне събеседничката си. Тя търсеше балсам, с който да успокои разранената си съвест, ала чернокосата жена нямаше какво да й предложи. — Защо обаче да правим това? В подобна саможертва нямаше да има никакъв смисъл, Фаека. Не позволявай съвестта ти да те измъчва сега; вече е твърде късно за угризения. Това е само началото. Сестрите се събудиха. Войната за Сарамир започна. — Горещ порив на вятъра раздвижи гарвановите пера по яката й. — Ние искахме Чаросплетниците да завземат властта. Именно поради тази причина не позволявахме на съюзниците си да се намесят, поради тази причина държахме толкова много на секретността, поради тази причина отказахме да използваме способностите си, за да им помогнем. Ала никога не трябва да им позволяваме да научат това, защото ще го нарекат предателство.
Фаека кимна неохотно, а погледът й бе вперен в далечината.
— Това е само началото — промълви. — Страхувам се от онова, което тепърва ще се случва.
— Съвсем правилно, Сестро — рече Кайлин. — Съвсем правилно.
Въпреки че не продумаха нищо повече, никоя от двете не си тръгна. Сестрите стояха заедно на високия хребет под чезнещата светлина на последните слънчеви лъчи и гледаха как димът продължаваше да се издига от долината, докато цветовете постепенно гаснеха от небето и мракът спускаше своя покров над земята.