Въглените в огнището, издълбано в средата на покоите на Какре, обливаха помещението с кървавочервеното си сияние. По настояване на Върховния Чаросплетник стените бяха оголени до камък и сега в покрития с лъскав лач под се отразяваше грубата тухлена зидария. Таванът на осмоъгълното помещение се губеше нейде в мрака и оттам висяха куки и вериги, някои от които стигаха чак до пода и прозвънваха лекичко при допира с него.
Странните обекти, закачени на тях, бавно се въртяха в зловещия сумрак. Някои от тях се поклащаха съвсем близко до огъня, а други едва се различаваха от пода на стаята. Едни представляваха прости геометрични форми, а други — гротескни прояви на морбидна художественост; зловещи хвърчила, изработени от животинска или човешка кожа. Едно от тях представляваше голяма птица, ушита от кожата на жена — деформираните, ужасяващи черти изпъкваха по страховит начин около главата и човката, кухите гърди бяха разпънати между разперените й криле, а дългата черна коса продължаваше да виси от скалпа на нещастната жертва. Страховито същество, сътворено от кожата на мъж, бе заело хищническа поза, разперило прилеповите си криле, а лицето му се състоеше от змийски люспи. По-близо до пода, наредени по стените като трофеи, се виждаха произведенията, върху които Какре все още работеше. Черни дупки, някога представлявали очни ябълки, се взираха сляпо в стаята, а близо до огъня се намираше желязна решетка, чиято зловеща изработка не оставяше никакви съмнения, че може да се пригоди към всяка телесна форма и размер. Камъните под нея бяха изцапани в тъмно, ръждиво кафяво.
Какре седеше с кръстосани крака до огнището и чаросплиташе.
Беше възприел облика на скат — крилато морско същество, което се носеше из безкрайната чернота на океана от нишки. Той се рееше сред водовъртежите и въртопите, насрещните течения и проливите, усещайки с периферията на сетивата си присъствието на колосалните левиатани — тайнствените, неведоми обитатели на Чаросплетието.
Беше сляп в това незрящо място, ала водата се носеше около и през него, обливаше студената му кожа и нахлуваше в устата му, за да се излее обратно през хрилете му или да отиде в стомаха му, откъдето проникваше в кръвта му. В съзнанието си той виждаше как теченията се извиват и лъкатушат, завихряйки се по начини, невъзможни за водата и въздуха, сливайки се едно с друго или пресичайки своя път в този бездънен хаос.
Суровата същност на Чаросплетието не беше нещо, което човешкият разум да понесе с лекота. То изкушаваше и примамваше — всяка година известен брой обучаващи се Чаросплетници се поддаваха на ужасяващия екстаз и се изгубваха сред тъканта на съзиданието, съблазнени от поразяващата му красота. Това беше опиум, по-силен от всичко, което органичният свят можеше да произведе, и при първия си допир с Чаросплетието единствено най-силните успяваха да издържат на изкушението, без да се превърнат в безмозъчни фантоми, блажено реещи се из фибрите на вселената, докато изоставените им тела вегетираха в килиите им. Ето защо Чаросплетниците биваха обучавани да си представят Чаросплетието по такъв начин, че да могат да се справят с него. Някои го възприемаха като безкрайна паяжина, други — като сграда с невъобразими измерения, в която всяка врата водеше към друга, а трети — като сън, където процесът на движение от началото към края му отразяваше ефекта, който тяхното чаросплитане трябваше да постигне.
Според Какре последният подход беше най-удачен. Повече движение, повече динамика и най-важното — никога да не забавяш колко опасно беше Чаросплетието всъщност. Дори сега, след толкова много години, той си даде сметка, че си мрънкаше разни хипнотични мантри в дълбините на съзнанието си, за да заглушава постоянното чувство на възторг и благоговение пред несравнимото му великолепие. Вещерът осъзнаваше добре, че тези чувства можеха да го тласнат мигновено към омайния плен на златистите нишки, дори и за миг да отслабеше своя самоконтрол — а поддадеше ли се веднъж, просто нямаше връщане назад.
Сега, отбелязал маршрута си в съзнанието си, той махна рязко с внушителните си криле и се понесе към течението под него, което го тласна напред със стремителна бързина. Носеше се като искра през нервните стъбълца на човешкия мозък, все по-бързо и по-бързо, докато изведнъж…
… светът разцъфна навън, зрението му се възвърна и грубите му човешки сетива замениха несъмнено по-изтънчените, с които разполагаше в Чаросплетието. Стая; намираше се в стая с криви стени, проектирана от безмозъчна ръка, без каквото и да е чувство за симетрия. Тънки игли скулптирана скала стърчаха от пода като уродливи сталагмити, истинска гора от причудливи обелиски. По стените се виждаха няколко фенера, покрити с паяжини, които мъждукаха едва-едва, неспособни да разсеят тежкия сумрак, обгърнал стаята. Какре почувства присъствието на чудовищните същества, обитаващи дълбоките мини; сетивата му доловиха мрачния делириум, в който плуваха другите Чаросплетници. Тук, в Адерач, планинския манастир, крепост и люлка на вещерите, колосалната устременост към великата цел, обединяваща всички носители на Истинските маски, отекваше по-силно от всякога.