— Уцели ли го? — обади се един глас до рамото му. Тсата. Говореше на сарамирски — единственият език, който и тримата спътници разбираха.
— Най-вероятно — отвърна Саран, без да отделя взор от клисурата.
— То знае, че сме тук — рече ткиуратецът, макар че от думите му не стана ясно дали това се дължеше на изстрела, или не. Той бе опитен полиглот, ала не бе достатъчно запознат с тънкостите на сарамирския, които бяха практически неразбираеми за всеки, който не беше роден в империята.
— Сега вече разбра със сигурност — измърмори пояснително Саран. Съществото бе показало смразяваща далновидност до този момент — то бе успяло да ги изпревари на няколко пъти, отгатвайки маршрута им, без да обръща никакво внимание на капаните и фалшивите следи, които изследователите оставяха. Единствено Тсата бе успял да го зърне — преди два дни, тъкмо когато влизаха в клисурата. Нито ткиуратецът, нито Саран обаче се заблуждаваха, че то ще попадне случайно в капаните им. Можеха само да се надяват, че преследвачът им просто нямаше да е в състояние да ги избегне.
— Къде е Уейта? — попита Саран, чудейки се защо Тсата беше тук, а не долу сред канарите, където трябваше да е. Понякога му се искаше жителите на Окхамба да имаха същата дисциплина като хората от Сарамир или Куараал — анархичният им темперамент ги правеше абсолютно непредсказуеми.
— Вдясно — отвърна му Тсата. — В сянката на дърветата.
Спътникът му не погледна. Тъкмо щеше да зададе още един въпрос, когато проломът бе разтърсен от глуха експлозия, от която дърветата се разтрепериха, а скалите се разлюляха. От пресъхналото речно корито се надигна гъст облак бял прах.
Когато тътенът от взрива най-накрая заглъхна, джунглата отново потъна в тишина. Отсъствието на типичните животински звуци беше зловещо; през всичките тези месеци, в които пътуваха, природните шумове се бяха превърнали в един постоянен фон, към който бяха привикнали, и тишината им действаше изнервящо.
За един дълъг миг те останаха абсолютно неподвижни, затаили дъха си. После побутнатото от обувката на Тсата камъче развали магията. Саран му хвърли ядосан поглед и забеляза, че ткиуратецът е приклекнал до него, прилепил гръб до гладката кора на чапаповото дърво, надвиснало над тях.
И двамата стояха безмълвни. Нямаха нужда от думи. Просто чакаха, докато скалният прах се слегне, след което подновиха бдението си.
Ткиуратците всъщност бяха мелези, родени от връзките между оцелелите хора, напуснали масово Куараал преди хиляда години, и туземците, на които се бяха натъкнали в източната част на континента. Тсата имаше млечно-златист загар, който го караше да изглежда ту здрав и смугъл, ту блед и жълтеникав в зависимост от светлината. Мръсната му оранжево-руса коса бе залепнала за черепа му, сплъстена от кръв и пот. Той носеше семпла жилетка без ръкави, изплетена от сив коноп, и панталони от същата материя, ала там, където дрехите не покриваха тялото му, се виждаха фрагменти от гигантската му татуировка.
Тя започваше от долната част на гърба му, а зеленият й цвят изпъкваше на фона на бледата му кожа. Преплетените й шарки покриваха целия му гръб и се разпростираха по раменете, ребрата, бедрата и прасците му, увивайки се около глезените му. Те събираха и разклоняваха заострените си краища в перфектна симетрия около централната ос на тялото му. По-малки камшичета лъкатушеха по врата му и пропълзяваха по скулите му, за да се увият около очните му кухини. Две тънки мустачета минаваха под брадичката му, за да се слеят с краищата на устните му. Сега очите му се взираха напрегнато в клисурата — бледозеленикави, досущ като татуировките му.
Час по-късно и Уейта се присъедини към тях. Видът му бе болнав и изтощен — късата му тъмна коса изглеждаше безжизнена, а в погледа му искреше налудничав блясък.
— Какво правите? — попита той.
— Чакаме — отвърна Саран.
— Какво чакате?
— Да видим дали ще помръдне отново.
Уейта изруга под нос.
— Абе, вие слепи ли сте? Ами експлозивите? Ако те не са го убили, със сигурност някой от капаните го е довършил.
— Не можем да си позволим този риск — поклати глава Саран. — Не е изключено само да сме го ранили. Нищо чудно да е задействало нарочно експлозива.
— И колко време ще висим тук? — попита Уейта.