Пристанището на Кисантх бе закътано в пазвата на тиха лагуна, отделена от океана посредством гигантски вал, образуван от високи древни скали. Начумерената черна грамада пазеше водите на тихото заливче от опустошителното действие на бурите, които вилнееха по източния бряг по това време на годината, докато милиардите подземни канали позволяваха на рибите да проникват в лагуната, където попадаха в рибарските мрежи. Неизброимите векове на ерозия бяха разширили тези канали до такава степен, че част от вала рухна, отваряйки толкова широка галерия, че през нея можеха да минават дори най-големите търговски кораби.
„Сърцето на Асантуа“ тъкмо навлизаше в тази галерия. Подобните му на ветрила платна бяха плътно прибрани и плавателният съд изостави ранния утринен зной, гмуркайки се в тъмния и усоен тунел, от чийто таван капеше кондензиралата се влага, а всеки звук се усилваше и изкривяваше от ехото на грапавите му стени. Начупената им повърхност беше също толкова груба, каквато е била и в онези далечни години, когато се е оформил, преди заселниците да избягат от разрастващата се теокрация в Куараал, търсейки убежище по тези места — преди още да открият с какъв първобитен кошмар са се сблъскали.
Зорки очи бдяха напрегнато, направлявайки бавното движение на „Сърцето на Асантуа“ през призрачния здрач, едва-едва разпръскван от светлината на корабните фенери. Застаналите на носа моряци крещяха заповедите си на рулевия, а от двете страни на палубата бяха застанали дузина мъже с дълги прътове, готови да променят курса на тромавия плавателен съд, в случай че се приближеше твърде близо до стените на галерията. Няколко дълги минути те плаваха из странния, затворен свят, свързващ пристанището с океана, след което краят на тунела като че ли изведнъж изникна пред тях и вече бяха навън, а над главите им отново се простираше необятното синьо небе. Две трети от лагуната се намираха в сянката, хвърляна от колосалния черен вал, ала западната част на залива бе обляна от златистите слънчеви лъчи. Там ги очакваше Кисантх — крайната цел на дългото им пътешествие.
Пристанището се бе разпростряло в пищната си безвкусица по полегатите гористи склонове, които се спускаха към водата — ярък конгломерат от дървени пристани, мостчета, кейове, магазинчета, наскоро боядисани бараки, кантори, складове, бордеи и какво ли още не. Мръсните улици бяха осеяни със странноприемници, ханчета и разнебитени кръчми, а покрай кейовете се поклащаха множество плавателни съдове — от големи търговски кораби до съвсем малки лодчици и ктаптхи. Корабостроителниците кипяха от работа и ударите на чуковете на работниците огласяха околностите, съпътствани от крясъците на морските птици. Всичко в Кисантх бе боядисано в ярки, заслепяващи цветове, и всичко бе избледняло и олющено от прежурящите слънчеви лъчи и яростта на бурите. Това бе един натруфен свят, опитващ се да прикрие атмосферата на упадък и разложение под натруфената маска на пищната безвкусица.
„Сърцето на Асантуа“ разпери за последно неголемите си платна, докато пресичаше лагуната. Моряците бяха насочили кораба към един незает пристан, а част от екипажа продължаваше да стои в готовност с дългите прътове. Когато се приближиха, двамина мъже подхвърлиха дебелите въжета на чакащите докери, които ги уловиха и привързаха плавателния съд към кнехтовете. Същевременно платната на „Сърцето на Асантуа“ бяха свалени и корабът заприлича на паун, неохотно прибрал разкошната си опашка.
Формалностите около акостирането отнеха по-голямата част от сутринта. Кисантх беше сарамирска колония и трябваше да се изпълнят редица бюрократични процедури, преди някой от хората на борда да получи разрешението да слезе на брега. На борда се качиха неколцина облечени в роби длъжностни лица, придружени от чиновници, които започнаха да проверяват пътниците по списък, да отбелязват всеки, загинал или изчезнал по време на пътуването, както и да се информират за целта на пътуването им до Кисантх и за плановете на хората по отношение на това, къде ще отседнат, за колко време и дали нямат намерение да навлязат във вътрешността на континента. Колкото и рутинни да бяха тези въпроси, длъжностните лица ги задаваха със свирепо усърдие, възприемайки себе си едва ли не като пазители на реда в тази дива и неподлежаща на култивиране страна — истински бастиони срещу бруталността и безумието, царящи отвъд границите на техния град. Когато най-накрая задоволят любопитството си и всичко, което ги интересува, вече е вписано в дебелите им книги, те се връщат при началника на пристанището и му предават списъка. Той отново го преглежда и го връчва на Чаросплетник, който предава информацията на свой събрат от Сарамир, преодолявайки огромното разстояние със скоростта на мисълта си, а сарамирският вещер информира началника на тамошното пристанище за успешното акостиране на търговския съд. Това бе една забележителна система — добре структурирана, ефективна, както и типично сарамирска.