Бяха странна двойка — Кайку излъчваше жизненост и енергия, докато лицето на Мишани бе непроницаемо и нито една емоция не можеше да се появи там, ако тя изрично не го пожелаеше. Кайку беше естествено привлекателна — с малко носле и игриви лешникови очи, а светлокестенявата й коса бе оформена в модерна прическа с изящен бретон, спускащ се над едното й око. Мишани бе дребничка, обикновена, бледа и слаба. Гъстата й черна коса се разливаше като водопад до глезените, сплетена в дебели плитки с помощта на ремъци от тъмночервена кожа, които всеки, който не е потомствен аристократ, би сметнал за ужасно непрактични. Дрехите на по-високата девойка бяха семпли и не особено подходящи за жена, докато облеклото на Мишани бе елегантно и подчертано скъпо.
Момичетата довършиха обяда си и се изправиха. Не след дълго откриха подходяща странноприемница и изпратиха носачите да вземат багажа им от „Сърцето на Асантуа“. Времето, което щяха да прекарат в Кисантх, беше ограничено. На следващата сутрин Кайку щеше да се отправи в дивата пустош, а дългокосата й приятелка трябваше да остане и да уреди подробностите по обратния им път. Докато Мишани разглеждаше стаята им, по-високата девойка си намери водач и се уговори с него за предстоящото си пътуване.
После си легнаха да спят.
Съобщението, което пристигна в Лоното осем месеца по-рано, беше от първостепенна важност и най-висока секретност. Нито Кайку, нито Мишани знаеха нещо за него, докато не бяха извикани лично от Заелис ту Унтерлин — водачът на Либера Драмач.
При Заелис бяха Кайлин ту Моритат, Сестра от Аления орден и духовен наставник на Кайку. Тя бе висока и студена жена, пременена в одеждите на ордена — дълга черна рокля, прилепнала по тялото й, увенчана с яка от гарванови пера, покриваща раменете й. Лицето й бе нарисувано така, че да подчертае принадлежността й към организацията — два симетрични тъмночервени полумесеца започваха от челото й, извиваха се над клепачите й и се спускаха надолу по бузите й, а върху устните й бяха изрисувани червени и черни триъгълници, които се редуваха като заострени зъби. Черната й коса бе завързана на две дебели плитки, които се спускаха по гърба й, а челото й бе украсено от сребърна диадема с малък, искрящ в синьо скъпоценен камък, инкрустиран в центъра й.
Кайлин и Заелис разказаха на двете девойки за съобщението. Кодиран набор от инструкции, преминал през множество ръце от северозападния край на Окхамба чак до Сарамир, прекосявайки морската шир, а оттам — до разлома Ксарана и Лоното.
— Изпратено е от един от най-добрите ни шпиони — рече Кайлин, а гласът й звучеше като нож, загърнат в коприна. — Нуждаят се от помощта ни.
— Какво можем да сторим? — попита Мишани.
— Трябва да ги измъкнем от Окхамба.
Кайку вдигна въпросително вежди.
— Те защо не се измъкнат сами оттам?
— Търговският стокообмен между Сарамир и Окхамба едва крета заради безбожните експортни такси, които наложи Императорът — обясни Мишани. — След увеличаването им Колониалният търговски консорциум отвърна на удара, като сложи ембарго върху всички стоки за Сарамир.
— Виж ти — промълви Кайку. Тя не се интересуваше от политика и това беше новина за нея.
— Работата е там, че шпионинът ни не може да прекоси океана и да стигне до Сарамир — изтъкна Кайлин. — Търговските връзки между двата континента не са прекъснати напълно, понеже липсата на сарамирските стоки на тамошния пазар е вдигнала до такава степен цената им, че да обезпечи съществуването на малък пазар за тях. Нито един кораб обаче не се отправя в обратния път. Търговците предпочитат да пътуват до Куараал или Итрикс. Мъчат се да издържат колкото се може по-дълго на бурята, докато парите все още текат.
Мишани, винаги невероятно проницателна, веднага отгатна накъде биеше жената от Аления орден.
— Можете да уредите пътуване до Окхамба — рече дългокосата девойка. — Но нямате кораб, който да измине обратния път. Ето защо имате нужда от мен.
— Точно така — каза Кайлин, наблюдавайки с интерес каква ли ще е реакцията на момичето. Лицето на Мишани обаче остана безизразно.