— Вече се погрижих за тях.
— Добре го даваш, момчето ми — похвали го темпераментно управителят. — Имаш подход към онези със синята кръв.
— Мисля, че това се дължи на средствата ми за убеждение, а не на прекрасната ми особа — отвърна унило Майлс.
Този път бе ред на Оли да се засмее.
— Слава Богу графът има слабост към брендито. — Хвърли поглед в счетоводната книга в скута си. — Ще има ли място в мазето за всички тези „убеждения“?
Майлс замръзна на мястото си.
— Както знаеш, не ходя в мазето.
— Тогава накарай Уилям да пренесе коняка във винарската изба — посъветва го Куксън и добави със саркастичен тон. — Така чувствителността ти няма да пострада. — Изгрухтя възмутено и прелисти следващата страница. — Както виждам, можем да приключим с товаренето на „Вятъра“ до вторник и да го пуснем да върви към Чесапийк. За „Трофея“ ще се тревожим от утре.
Младият мъж кимна.
— Ще кажа на момичето да опише инвентара щом „убеждението“ бъде прибрано на сигурно място, а след това Уилям ще може да го достави на благородните ми… приятели.
Оли вдигна изненадано вежди.
— Момичето ли?
— Да, пише и чете — Сюизън се е погрижила за това.
Куксън кръстоса ръце пред гърдите. И заяви уверено:
— Чудесна гледка — едно слабо местенце у твърд мъж като теб.
Майлс присви опасно очи.
— Играеш си с огъня, човече. Не се успокоявай с това, че кракът ти е счупен.
Оли се разсмя и протегна ръка към лулата си. Запали я и рече:
— Защо си толкова докачлив, щом стане дума за това момиче?
— Не съм докачлив.
Нима наистина чувстваше вина заради предстоящата нощ?
— О-о! — Оли изпусна от устата си безупречен кръг дим. — Тогава може би твоята любовница вече не ти обръща внимание.
Младият мъж стана и взе счетоводните книги.
— Или пък — продължи управителят, — си падаш по някоя по-дръзка, с тъмносини очи и тъмни коси?
— Престани! Не съм някое момче с жълто около устата, което се нуждае от тенденциозните ти съвети.
— Тя е хубавка — заяви като че ли между другото Оли. — И как само гледа с големите си сини очи. А начинът, по който те съзерцава, няма нищо общо с поведението на една слугиня. Е, поне не за типа обслужване, за който бе наета.
Майлс поклати глава и опита да се отърси от новия пристъп на чувство за вина.
— Сюизън е трябвало да я научи на по-добро държание.
— Сюизън та Сюизън — пропя Куксън. — Ей това е голямото ти слабо място.
— За мен тя е сестрата, която никога не съм имал.
Управителят сякаш се замисли за момент.
— Е, това наистина е извинение — обяви великодушно той. — А ако наистина е станала толкова грозновата, както показва миниатюрата изпратена ни от скъпия Робърт, значи има нужда не само от милите ти слова.
— Не е грозновата.
— Това, което се опитвам да кажа — продължи невъзмутимо Оли, — е, че ако на Сюизън действително й пукаше за нас, щеше да си направи труда да остане в стария си плесенясал замък и да ни посрещне, след като прекосихме цяла Шотландия, за да я посетим. Опитах се да те убедя да не купуваш това място след смъртта на Сибийл, ами кой ме слуша? — Куксън поклати побелялата си глава. — Не. Ти си й задължен и твърдо решен да поддържаш Роуард касъл за рода Камерон, макар че през четирийсет и шеста херцог Къмбърланд екзекутира по-голямата част от неговите представители и конфискува имението. Ти дори позволи Робърт да представи като своя заслуга твоето дело. Та нали лично ти убеди краля да продаде крепостта.
Младият мъж бе останал верен на Сибийл и Сюизън.
— Мисля, че е тъжно, когато едно гордо семейство стане наемател на собствения си дом. Сюизън е последната Лохиел Камерон. Обещах на майка й да откупя Роуард касъл, а Едуард ми остави средствата, за да го направя. И нямам нищо против, че Робърт го представи за свое дело — той и без това няма почти нищо.
Управителят се наведе напред.
— По дяволите Робърт. Ти удесетори полученото наследство. И го направи единствено с помощта на собствения си ум и умения.
— Но започнах с парите на Едуард.
— Това не означава, че трябва да се бъркаш в работите на шотландците и да правиш герой от Робърт Харпър! — Оли изглеждаше искрено ядосан. — И досега не мога да си обясня какво се случи с онези проклети шотландски десени… да не говорим, че кралят иска да узнае тяхното местонахождение. На стария Джордж му се иска да сложи ръка на тях, особено на десена на Кралския иконом.
— Робърт Харпър каза, че ги е унищожил. Закле се на погребението на Сибийл.
— И ти вярваш, че този нещастник…
— Достатъчно! — извика Майлс. — На мен той също не ми допада, но това не значи, че можеш да го наричаш как ли не.