— Защо тогава се грижиш за него и му разрешаваш да отсяда тук, когато те няма?
— Защото той е единствената ми връзка със Сюизън.
— Не е нужно да разчиташ на него — не се предаваше Куксън. — Ако не беше дяволският ти характер, нямаше да изхвърчим като побеснели от замъка, а щяхме да я изчакаме, докато се върне.
Младият мъж потисна желанието си да захвърли счетоводните книги. Колко пъти бе съжалявал, че воден от гнева, така прибързано бе напуснал Роуард. И все още чувстваше вина.
— Отпуснах допълнителни средства към издръжката на Сюизън, тъй като искам да поправят замъка.
Оли го изгледа смаяно.
— През всичките тези години й изпращаше предостатъчно пари, за да превърне Роуард в дворец. Но щом си решил непременно да пръснеш още пари по този мавзолей, най-малкото, което може да стори тя, е да дойде да ги вземе лично.
— Уморих се. Във всичките си писма я моля да дойде в Лондон.
— И с какво се извинява тя?
— Никога не ми е давала обяснение, но според Мора, Сюизън била доста заета с тъкането.
Управителят се намръщи.
— Нещо куца в тези писма, Майлс. Имам чувството, че си пишете на различни езици. Сигурен ли си, че Робърт й предава посланията ти?
— Разбира се. — Младият мъж се опита да не издаде обидата си. — Тя винаги ми отговаря, но никога не е споменала за идване в Лондон.
„Както и за нещо, свързано с нея самата“ — добави наум той.
— Неблагодарна хлапачка — измърмори Оли.
Това изчерпа последните останки от търпението на Майлс. Без да каже дума, той излетя от стаята на пострадалия. И се озова лице в лице със слугинята. Сините й очи се отвориха широко от изумление. Чиниите затракаха заплашително върху подноса в ръцете й. Може и да не беше най-добрата прислужница, но на него не му пукаше от това. Младият мъж постави встрани счетоводните книги, пое таблата и я сложи на пода. Мора отстъпи крачка назад. Той направи крачка напред.
— Не — промълви тя и вдигна ръце, сякаш за да се защити от него.
Тя отново се правеше на светица, но Майлс знаеше как да се справи с нейната сдържаност. Прегърна я и я целуна.
Тя обаче не отстъпи — поне не така, както преди. Това увеличи още повече решимостта му. Започна да я целува бавно. Огънят в слабините му пламна отново и той реши, че непременно ще я има. Младата жена ухаеше на диви цветя, а устните й имаха вкус на сладкиш, достоен за кралската трапеза.
Неохотно сложи край на целувката. Отдръпна се и се взря в прекрасното й лице, пламнало от страстта. Колебаеше се, очевидно в нея се водеше някаква вътрешна битка. Той обаче щеше да съумее да получи своето, да удовлетвори желанието си.
— Успя да се промъкнеш в сърцето ми, девойче и вече не мога да мисля за нищо друго, освен за теб — за твоята усмивка, за прекрасните ти очи, за начина, по който произнасяш името ми. И ще те имам. Тази нощ, девойче.
Тя преглътна с усилие.
— Не, това не е редно.
— Редно е — настоя младият мъж и приближи ръка към едната й гърда.
Когато тя затаи дъх и прехапа лекичко пълната си долна устна, Майлс едва се сдържа да не я отнесе веднага горе. Той обаче имаше доста работа, а искаше да разполага с часове, когато остане насаме с това момиче. Имаше нужда от време, за да разучи всяка извивка и вдлъбнатина по тялото й, да чуе изпълнените й със страст реакции. Достатъчно време, за да се превърне отново в мечтател.
— Тази нощ — повтори твърдо той.
Сюизън поклати глава и размести бонето си.
— И не слагай тази шапка. — С усмивка свали бонето и добави: — Така ще трябва да събличам едно нещо по-малко.
Младата жена сграбчи шапката си и се отдръпна от него.
— Няма да дойда при теб. Няма да ти ставам проститутка.
Предизвикателството й го ядоса, но изборът й на тази дума го развълнува.
— Ти не си проститутка, девойче. И ще дойдеш при мен. Ако не тази нощ, тогава утре или вдругиден.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Сюизън прикрепи панделката върху бонето и изравни надиплените му краища около лицето си. Взе колосаната престилка, преметна я внимателно върху ръката си, хвърли за последен път поглед в огледалото, излезе от стаята и се насочи към главното стълбище. Когато стигна площадката на втория етаж забеляза Майлс, който тъкмо излизаше от спалнята на Оли Куксън с подноса с вечерята му в ръце.
Светлината от стенните свещници се отразяваше в косата му и я превръщаше в разтопено злато. Тъмнокафявото сако може би щеше да изглежда съвсем обикновено върху раменете на някой друг човек, но не и върху неговите, той не беше обикновена личност. Фино тъканият атлаз подчертаваше тъмната му кожа и стройните и същевременно — силни линии на високата му фигура. Носеше дълги до коленете панталони, както бе модата в момента, те загатваха за мъжките му атрибути, без да привличат специално вниманието върху тях. Белите чорапи не бяха украсени с панделки, а светлинките се отразяваха по елегантните златни токи на излъсканите му обувки с четвъртити носове. В епоха, когато повечето мъже се труфеха като пауни, Майлс Кънингам бе олицетворение на неизтъкваната мъжествена грация.