След нощ, прекарана в неспокоен сън и кошмари, изпълнени с палачи, Сюизън се измъкна от леглото току преди зазоряване и се затътри към първия етаж.
В кухнята беше студено, но огнището бе все още топло. Добави въглища към жаравата, сложи вода да заври и се захвана да приготвя кифлички — единственото, което се бе научила да приготвя в Роуард. Разряза шунката и сиренето на тънки парчета и докато правеше това, едва не си отряза единия от пръстите. Приготви маслото и сипа мед и няколко вида конфитюр в чинийки. Точно когато привърши, чу нечии стъпки.
Той!
Непретенциозно облечен в набрана бяла риза, плътно прилепващ по краката брич от еленова кожа и боти с тока, Майлс Кънингам влезе в кухнята. Странно, но в слугинската стая господарят сякаш се чувстваше като в свои води.
— Добр’утро, мис — приветства я радушно той. Набърчи безупречния си нос, повдигна светлокафявите си вежди и попита: — На кифлички ли мирише?
Младата жена го изгледа внимателно и се запита защо ли само видът му бе достатъчен да накара сърцето й да се разтупка.
— Да, сър — бе единственото, което тя успя да промълви.
Кафявите му очи танцуваха от удоволствие.
— Какво добро шотландче си имаме. Не съм ял такива кифлички от… — спря да говори и потърка прясно избръснатата си брадичка с палеца и показалеца на дясната си ръка, — може би от петнайсетгодишна възраст.
Сюизън също си спомняше тези времена. Тогава тя беше непохватно, но добронамерено петгодишно момиченце, което отчаяно се опитваше да измайстори същите кифлички, които майка й правеше без никакво усилие. Майлс пък бе слаб, сериозен петнайсетгодишен юноша, не по-малко решен да имитира баща й във всяко отношение. Смутена, младата жена рече:
— Седнете в трапезарията, сър, аз ще ви донеса закуската.
— Ще ям тук — заяви господарят на дома и се настани край дъбовата маса.
Без да губи време, Кънингам намаза една от горещите, хрупкави кифлички с масло и мед. Веднага след като я погълна, взе втора. Тъй като се чувстваше неудобно в негово присъствие, Сюизън се отправи към килера.
— Остани!
Гласът му прозвуча приглушено, тъй като устата му беше пълна. Тя се престори, че не го е чула и, стиснала треперещите си ръце под гънките на сивата си пола, продължи да се отдалечава.
— Помолих те да останеш, мис…
Младата жена се стегна цялата от заповедническия му тон. Веднага обаче си спомни каква роля изпълнява и си наложи да се обърне покорно.
— Да, сър?
Майлс повдигна отново златистите си вежди и рече:
— Мис… как се казваш?
— Мора — промълви едва чуто тя.
Той се намръщи.
— Доста прозаично име за такова красиво момиче. — Тя се изчерви и това го накара да се засмее. — Не се срамувай. Момците от Пъруикшир не може да не са ти го казвали… както и други подобни неща.
Колкото и абсурдно да й изглеждаше, Сюизън изпита голямо удоволствие от този комплимент. Раздразнена както от себе си, така и от него, тя попита с най-сервилния си тон:
— Ще желаете ли още чай?
Младият мъж се засмя отново.
— Не. Желая да ми разкажеш нещо повече за сестра ми Сюизън Харпър. Сядай и започвай.
Произнесе името й по стария, познат начин, така, както би го направил всеки шотландец. Извивката на красивите му устни, когато изрече първата сричка, я накара да пламне цялата. Враждебността й, кой знае защо, започна да намалява. Защо ли този мошеник, този крадец, я караше да изпитва подобни ласкави чувства? И как имаше наглостта да я нарича своя сестра след всичко, което й бе причинил?
Той постави салфетката си встрани и се облегна назад, като успя да направи от това истинско събитие.
— Не понасям неподчинението. Не и тук. — И обгърна с широк жест къщата. — Нито пък на моите кораби и в складовете ми. Остави скромността си, девойче, и ми разкажи за Сюизън Харпър.
Ядосана от авторитарния му тон и непрекъснатите намеци за „сестра си“, младото момиче реши да играе своята собствена игра. Седна уверено и започна:
— Лейди Сюизън е най-красивата жена в Пъруикшир.
Майлс се засмя с цяло гърло и взе нова кифличка. Облегна лакти на масата и заяви:
— Истината, ако обичаш.