Игнасио и майка ми започнаха да подозират, че нещо необичайно става с мен, нещо повече от обикновено напрежение, предизвикано от предстоящата сватба. Но те не можеха да установят причините за възбудата ми, нито откриха някакво оправдание за тайнственото ми поведение, безредните ми излизания и истеричния смях, който понякога не съумявах да сдържа. Успях да запазя везните в равновесие едва няколко дни, достатъчни, за да видя как те се накланят в полза на Рамиро. За по-малко от седмица осъзнах, че трябва да скъсам с всичко и да се хвърля в пропастта. Беше настъпил моментът да зачеркна миналото. Да се разделя с него завинаги. Игнасио дойде у нас привечер.
— Чакай ме на площада — прошепнах аз, като открехнах вратата едва няколко сантиметра.
Бях казала на майка ми на обяд. Той също трябваше да научи. Слязох пет минути по-късно — с начервени устни, с нова чанта в едната ръка и „Летера“-та в другата. Той ме чакаше на нашата пейка, на онзи каменен къс, където бяхме прекарали толкова часове в планове за едно бъдеще, което вече никога нямаше да настъпи.
— Отиваш с друг, нали? — попита той, когато седнах до него. Не ме погледна — очите му бяха сведени към земята, а върхът на обувката му ровеше в прахта.
Кимнах. Едно категорично „да“ без думи. Кой е, попита той. Казах му. Около нас се разнасяха обичайните шумове: децата, кучетата и звънците на велосипедите; камбаните на „Сан Андрес“, биещи за последната служба, колелата на колите по паветата, уморените мулета в края на деня. Игнасио заговори след дълга пауза. Явно бе доловил категоричността и непоколебимостта на решението ми, така че дори не изрази недоумението си. Не направи сцена, нито поиска обяснения. Не ме упрекна, нито ме помоли да преосмисля чувствата си. Само изрече една фраза — бавно, сякаш я прецеждаше:
— Никога няма да те обича колкото мен.
После се изправи, взе пишещата машина и си тръгна. Видях как се отдалечава под мътната светлина на фенерите, сдържайки може би желанието си да я запрати на земята.
Проследих с поглед как прекосява площада, докато фигурата му се стопи в далечината, докато потъна в тъмнината на ранната есенна вечер. Бих искала да оплача загубата му, да скърбя за тази толкова кратка и толкова тъжна раздяла, да се виня, че съм сложила край на възторжените ни планове за бъдещето. Но не можах. Не пророних нито една сълза, не отправих към себе си и най-малкия укор. Едва минута след като той си отиде, аз също станах от пейката и си тръгнах. Зад себе си оставих завинаги моя квартал, моите близки, моя малък свят. Там остана миналото ми, докато аз започвах нов етап от живота си; един, както си мислех, прекрасен живот, в чието настояще най-голямото блаженство за мен беше да се приютя в прегръдките на Рамиро.
3.
С него опознах друг начин на живот. Научих се да живея без майка ми, да съжителствам с мъж и да имам слугиня. Да му угаждам във всеки момент и да имам една-единствена цел: да го направя щастлив.
Опознах също един различен Мадрид: на изисканите заведения и модните места, на спектаклите, ресторантите и нощния живот. Коктейлите в „Негреско“, „Гранха дел Енар“, „Баканик“. Кинопремиерите в „Реал Синема“ с музикален съпровод, Мери Пикфорд на екрана, докато Рамиро ми слага бонбони в устата, а аз докосвам с устни върха на пръстите му, готова да се разтопя от любов. Кармен Амая в театър „Фонталба“, Ракел Мелер в „Маравиляс“. Фламенко във „Виля Роса“, кабарето в „Паласио дел Йело“. Един кипящ от живот Мадрид, който двамата обикаляхме, сякаш нямаше нито вчера, нито утре. Сякаш трябваше да консумираме света във всеки момент, в случай че бъдещето никога не настъпи.
Какво притежаваше Рамиро, какво ми даде, как успя да преобърне живота ми за две седмици? И днес, толкова години по-късно, мога да изброя всичките неща, които ме плениха в него, и съм сигурна, че още сто пъти да се бях родила, сто пъти щях да се влюбя, както тогава. Рамиро Арибас, неустоим, светски, до болка красив. Със сресана назад кестенява коса, със зашеметяваща мъжествена осанка, излъчващ оптимизъм и увереност двайсет и четири часа на ден и седем дни в седмицата. Остроумен и чувствен, нехаещ за политическите конфликти в онези времена, сякаш неговото кралство не беше на този свят. Приятел на мнозина, без да приема на сериозно нито един, строител на грандиозни планове, умеещ да намира подходящите думи и точния жест във всеки момент. Енергичен, великолепен, враг на уседналостта. Днес управител на италианската фирма за пишещи машини, вчера представител на немски коли, завчера какво ли не, а следващия месец — бог знае какво.