— Влез, не стой на вратата — казах аз, прикривайки недоумението си от неочакваното й посещение.
— Не, няма да влизам, бързам. Дойдох само да ти предам едно съобщение.
Ситуацията беше толкова напрегната и странна, че никога не бих повярвала, че може да се случи, ако не я бях преживяла лично онази сутрин. Майка ми и аз, които толкова време бяхме живели заедно и толкова си приличахме в много неща, сякаш внезапно се бяхме превърнали в две непознати жени, гледащи се подозрително като улични псета, които се дебнат от разстояние.
Остана пред вратата — сериозна, изпъната като струна, с коса, събрана в стегнат кок, в който вече се забелязваха първите бели коси. Достолепна и висока, с извити под ъгъл вежди, които подсилваха укора в погледа й. В известен смисъл елегантна, въпреки простотата на дрехите й. След като най-после ме огледа хубаво, заговори. Противно на опасенията ми, не възнамеряваше да ме критикува.
— Дойдох да ти предам едно съобщение. Една молба, която не е моя. Можеш да я приемеш или не, ти решаваш. Но според мен би трябвало да се съгласиш. Помисли си. По-добре късно, отколкото никога.
Не прекрачи прага и посещението й продължи най-много още минута, за да ми даде един адрес, час за следобеда на същия ден и да ми обърне гръб, без дори да се сбогува. Учудих се, че се размина само с това, но не се наложи да чакам дълго. Тъкмо бе започнала да слиза по стълбите, когато подхвърли:
— И си измий лицето, среши се и облечи нещо, приличаш на повлекана.
На обяд споделих с Рамиро изумлението си. Не виждах смисъл в това, изпитвах подозрение. Помолих го да ме придружи. Къде? Да се запозная с баща си. Защо? Защото той така е помолил. За какво? Дори десет години да си блъсках главата, пак нямаше да се досетя за нито една причина.
С майка ми имахме среща в ранния следобед на посочения адрес: „Ермосиля“ 19. Хубава улица, хубава къща, като онези, в които преди време носех току-що ушитите тоалети. Бях се облякла с особено старание за срещата: синя рокля от вълнен плат, палто в тон с нея и малка шапка с три пера, наклонена кокетно над лявото ухо. Естествено, Рамиро бе платил всичко това — бяха първите дрехи, докоснали тялото ми, които не бяха ушити от майка ми или от мен самата. Носех обувки с високи токчета, а косата ми се спускаше свободно на гърба. Гримирах се много леко, не исках още укори този ден. Огледах се в огледалото, преди да изляза. В цял ръст. Образът на Рамиро, отразен зад мен, се усмихваше и ми се възхищаваше, с ръце в джобовете.
— Фантастична си. Ще го смаеш.
Опитах се да се усмихна, но не успях кой знае колко. Наистина бях хубава. Хубава и различна, нямаща нищо общо с жената, която бях само няколко месеца по-рано. Хубава, различна и уплашена като мишка, уплашена до смърт, изпълнена с разкаяние, че съм приела необичайната молба. Когато пристигнах, по погледа на майка ми разбрах, че никак не й е приятно присъствието на Рамиро. Щом видя, че възнамеряваме да влезем заедно, тя отсече:
— Това е семеен въпрос, така че вие оставате тук.
И без да изчака отговор, се обърна и прекрачи внушителната врата от ковано желязо и стъкло. Искаше ми се той да е до мен, нуждаех се от опората и силата му, но не посмях да й се противопоставя. Само пошушнах на Рамиро, че е най-добре да си върви, и я последвах.
— Идваме при господин Алварадо. Той ни очаква — заяви тя на портиера.
Той кимна мълчаливо и понечи да ни придружи до асансьора.
— Благодаря, няма нужда.
Прекосихме обширното фоайе и заизкачвахме стълбището — майка ми с твърда стъпка, почти без да докосва полираното дърво на перилото, пристегната в костюм, който не бях виждала дотогава. Аз вървях след нея, уплашена, и се ловях за перилото като за спасителен пояс в бурна нощ. Двете мълчахме, сякаш си бяхме глътнали езиците. Я главата ми мислите се трупаха с всяко стъпало, което изкачвахме. Първа площадка. Защо майка ми се движеше с такава увереност в тази чужда къща? Полуетаж. Какъв ли е мъжът, с когото щяхме да се срещнем, защо е тази внезапна настойчивост да се запознае с мен след толкова години? Първи етаж. Останалите мисли останаха стълпени в периферията на съзнанието ми — нямах време за тях, бяхме пристигнали. Голяма врата вдясно, пръстът на майка ми, натискащ уверено и без ни най-малко притеснение звънеца. Незабавно отворена врата, възрастна и стегната в черна униформа прислужница с безупречно бяло боне.