— Добър ден, Серванда. Идваме при господина. Предполагам, че е в библиотеката.
Серванда стоеше с отворена уста, без да смогне да поздрави, сякаш пред себе си виждаше два призрака. Когато се съвзе и изглежда, най-после щеше да каже нещо, един глас изпревари нейния. Мъжки глас, дрезгав, силен, от дъното на жилището:
— Нека влязат.
Прислужницата се отдръпна, все още изпаднала в тревожно недоумение. Не стана нужда да ни показва пътя — майка ми като че ли го познаваше твърде добре. Тръгнахме по широк коридор, покрай който се виждаха салони с тапети от плат, гоблени и семейни снимки. Когато стигнахме до една отворена двойна врата вляво, майка ми се насочи към нея. Виждаше се фигурата на едър мъж, който ни чакаше в средата на помещението. И отново се разнесе силният глас:
— Заповядайте.
Голям кабинет за едрия мъж. Голямо писалище, отрупано с книжа, голяма библиотека, пълна с книги, едър мъж, който ме гледа — първо в очите, после надолу, отново нагоре. Разучаваше ме. Преглътна, преглътнах и аз. Пристъпи към нас, постави ръката си върху моята и леко ме стисна, сякаш да се увери, че съществувам. Изви в меланхолична усмивка единия ъгъл на устата си.
— Същата си като майка си преди двайсет и пет години.
Продължи да ме гледа, докато стискаше ръката ми една секунда, две, три, десет. После, все още без да ме пусне, отправи поглед към майка ми. На лицето му отново се появи леката тъжна усмивка.
— Колко време мина, Долорес.
Не му отговори, нито отклони поглед от неговия. Тогава той махна ръката си от моята и я протегна към нея. Имах чувството, че не търси поздрав, а само допир, докосване, сякаш очакваше пръстите й да се протегнат към неговите. Тя обаче остана неподвижна, без да отговори на поканата, докато той най-после като че се събуди от магията, прокашля се и с любезен и привидно неутрален тон ни покани да седнем.
Не ни поведе към голямото писалище, отрупано с книжа, а ни заведе в друг ъгъл на библиотеката. Майка ми седна в едно кресло, а той — срещу нея. Аз седях сама на дивана, в средата, между двамата. И тримата напрегнати, смутени. Той запали пура. Тя седеше неподвижно, с прибрани колене и изправен гръб. Аз през това време съсредоточено драсках с показалеца си виненочервената дамаска на дивана, сякаш исках да пробия дупка в плата и да избягам през нея като гущер. Стаята се изпълни с дим и мъжът отново се прокашля, сякаш се готвеше да каже нещо, но преди да го направи, майка ми заговори. Обръщаше се към мен, но очите й бяха впити в него. Гласът й ме накара най-сетне да вдигна поглед към двамата.
— Е, Сира, това е баща ти, най-после се запозна с него. Казва се Гонсало Алварадо, инженер. Собственик е на леярна и винаги е живял в тази къща. Преди беше синът, а сега е господарят… как само минава времето. Преди много време идвах тук да шия за майка му, тогава се запознахме и след три години ти се роди. Не си представяй някоя трогателна история, в която богатото безскрупулно момче прелъстява бедната шивачка, нищо подобно. Когато връзката ни започна, аз бях на двайсет и две години, а той — на двайсет и четири. Двамата много добре знаехме кои сме, къде ни е мястото и с какво се захващаме. Нямаше прелъстяване от негова страна, нито големи илюзии от моя. Връзката ни приключи, защото нямаше бъдеще, защото изобщо не трябваше да започва. Аз реших да сложа край, той не е изоставил нито мен, нито теб. Погрижих се двамата да не се виждате. Баща ти се опита да не ни изгуби, в началото упорстваше, после постепенно свикна с положението. Ожени се и му се родиха други деца, две момчета. Отдавна не знаех нищо за него, докато онзи ден не получих съобщение от него. Не ми каза защо иска да те види след толкова време, но сега ще научим.
Докато майка ми говореше, той я гледаше внимателно, със сериозно изражение. Когато млъкна, той изчака няколко секунди, след което заговори на свой ред. Сякаш обмисляше, претегляше думите си, за да изрази точно това, което искаше да каже. Възползвах се от момента, за да го огледам. Никога не бих предположила, че баща ми изглежда по този начин, бе първото, което ми хрумна. Аз бях мургава, майка ми беше мургава и в редките случаи, в които бях мислила за баща си, винаги си го бях представяла като нас, със смугъл тен, тъмна коса и слабо тяло. Също така винаги бях свързвала фигурата на бащата с примерите около мен: съседа ни Норберто, бащите на приятелките ми, мъжете, които пълнеха кръчмите и улиците на квартала ми. Обикновени бащи на обикновени хора пощальони, продавачи, служители, сервитьори или най-много собственици на някой павилион, галантерия или сергия за зеленчуци на пазара на площад „Себада“. Мъжете, които виждах по богаташките улици на Мадрид, когато разнасях поръчките от ателието на доня Мануела, за мен бяха като същества от друг свят, създания от друг вид, които изобщо не се вместваха в представата ми за бащино присъствие. Пред мен обаче стоеше един от тях. Един все още представителен мъж, въпреки че беше доста едър, с вече побеляла коса, която някога сигурно е била светла, с леко зачервени очи с цвят на мед, облечен в тъмносив костюм, притежател на голям дом и отсъстващо семейство. Един баща, различен от останалите бащи, който най-после заговори, като се обръщаше последователно към майка ми и към мен, понякога към двете, понякога към нито едната.