— Извинете ме, че ви говоря с такова вълнение, но отдавна мисля за тези неща и според мен е настъпил моментът да се действа. Страната потъва. Това е лудост, пълно безсмислие. А мен, както ви казах, скоро ще ме убият. Светът се разтърсва от промени и човек трудно може да се приспособи към тях. Повече от трийсет години работих като вол, не жалех сили в работата и се опитвах да изпълня дълга си. Но или времената са свръх силите ми, или съм допуснат сериозни грешки, защото накрая всичко се обърна против мен и животът сякаш ми отмъщава. Синовете ми се отчуждиха от мен, жена ми ме напусна, а ежедневието във фабриката се превърна в ад. Останах сам, без никаква опора, и съм сигурен, че положението ще става все по-лошо. Затова се подготвям, подреждам делата си, документите, сметките. Пиша завещанието си и се опитвам да оставя всичко в ред, в случай че един ден не се върна. И едновременно с делата се опитвам да подредя спомените и чувствата си. Защото все още имам чувства, макар и малко. Колкото по-черно ми се вижда всичко наоколо, толкова по-упорито се взирам в душата си, за да съхраня спомена за хубавото, което животът ми е дал. И сега, когато наближава краят на дните ми, осъзнах, че едно от малкото неща, които са истински ценни, знаеш ли кое е, Долорес? Ти. Ти и дъщеря ни, която е твое живо копие от годините, в които бяхме заедно. Затова поисках да ви видя.
Гонсало Алварадо, този мой баща, който най-после имаше лице и име, вече говореше по-спокойно. По средата на срещата в него започваше да прозира мъжът, който трябва да беше в действителност: уверен в себе си, убедителен в жестовете и думите си, свикнал да заповядва и винаги да е прав. Трудно му беше да започне; едва ли е приятно да се изправиш лице в лице с една изгубена любов и една непозната дъщеря след четвърт век отсъствие. В този момент на срещата обаче той вече бе възвърнал самоувереността си, беше господар на положението. Говореше твърдо и до болка откровено, както говори само човек, който няма какво да губи.
— Знаеш ли, Сира? Обичах истински майка ти, обичах я много и ако можех, щях да я задържа завинаги до мен. За жалост обаче не стана така.
Отвърна поглед от мен и го насочи към майка ми. Към големите й кафяви очи, уморени от шиене. Към красивата й зрелост без грим и накити.
— Не се борих достатъчно за теб, нали, Долорес? Нямах сили да се противопоставя на родителите си и те предадох. После, както знаеш, се приспособих към живота, който се очакваше от мен, свикнах с друга жена и с друго семейство.
Майка ми слушаше мълчаливо, с привидно безразличие. Не знаех дали прикрива чувствата си, или тези думи изобщо не я вълнуват. Стоеше безучастно, с непроницаемо лице, изопната в елегантния костюм, който аз не бях виждала, навярно ушит от изрезки, останали от друга жена с повече платове и повече късмет в живота. Той не се смути от равнодушието й и продължи да говори:
— Не знам дали ще ми повярвате, но сега, когато виждам, че краят наближава, искрено съжалявам, че през всичките тези години не съм се погрижил за вас и че дори не съм те познавал, Сира. Трябваше да настоявам повече, да не се отказвам да бъда близо до вас, но нещата стояха така, а ти, Долорес, беше твърде горда и нямаше да се съгласиш да получаваш само трохи от моя живот. Щом не можех да бъда всичко, тогава нямаше да бъда нищо. Майка ти е много корава, момиче, много корава и твърда. А аз вероятно съм бил слаб и глупав, но сега не е моментът да се оплаквам.
Замълча и се замисли, без да поглежда към нас. После въздъхна дълбоко и смени позата: наклони тялото си напред в креслото, сякаш искаше да бъде по-директен, сякаш вече бе решил да подхване по същество онова, което се канеше да ни каже. Изглежда, най-после бе готов да се откъсне от горчивата носталгия, която го караше да се връща към миналото, и да се съсредоточи върху земните потребности на настоящето.
— Не искам да ви обременявам повече с меланхолията си, извинете ме. Сега ме изслушайте. Извиках ви, за да ви съобщя последната си воля. И моля и двете да ме разберете добре и да не тълкувате погрешно постъпката ми. Намерението ми не е да ви обезщетя за годините, в които не съм бил с вас, нито да демонстрирам с пари разкаянието си, нито да купя уважението ви след толкова време. Искам единствено да уредя нещата, които според мен е справедливо да бъдат уредени, преди да удари и моят час.
За пръв път, откакто седнахме, той стана от креслото и се запъти към писалището. Проследих го с поглед: забелязах широките плещи, хубавата кройка на сакото му, пъргавината, с която стъпваше въпреки едрия си ръст. После се взрях в портрета, окачен на стената в дъното, към която той вървеше — веднага биеше на очи с големината си. Една елегантна дама, облечена по модата от началото на века, нито хубава, нито грозна, с диадема върху късо подстриганата и накъдрена коса, със сериозно изражение на лицето, нарисувана с маслени бои върху платно с позлатена рамка. Той се обърна и го посочи с глава: