— Майка ми, прочутата доня Карлота, твоята баба. Помниш ли я, Долорес? Почина преди седем години. Ако го беше сторила двайсет и пет години по-рано, вероятно ти, Сира, щеше да се родиш в тази къща. Както и да е, да оставим покойниците да почиват в мир.
Вече говореше, без да ни гледа, търсейки нещо в писалището. Отваряше чекмеджета, вадеше предмети, разлистваше документи, и се върна при нас с пълни ръце. Докато вървеше, не откъсваше поглед от майка ми.
— Ти си все така хубава, Долорес — заяви той, като седна. Вече не беше напрегнат, първоначалната му неловкост бе почти изчезнала. — Извинете, не ви предложих нищо. Искате ли нещо за пиене? Ще извикам Серванда…
Понечи да стане отново, но майка ми го прекъсна:
— Не искаме нищо, Гонсало, благодаря. Нека да приключим с това, моля те.
— Помниш ли Серванда, Долорес? Как ни дебнеше, как ни следеше, а после донасяше на майка ми. — Внезапно се изсмя дрезгаво, кратко, горчиво. — Помниш ли, когато ни завари в стаята за гладене? А виж сега, каква ирония само — майка ми гние в гроба, а аз съм тук със Серванда, единствената, която се грижи за мен. Каква жалка съдба. Трябваше да я уволня, когато майка ми умря, но къде щеше да отиде горката жена, вече стара, глуха и без семейство. Освен това вероятно не е имала друг изход, освен да изпълнява заповедите на майка ми. Не се губи току-тъй такава работа, макар че доня Карлота имаше непоносим характер и докарваше прислугата до ръба на отчаянието. Е, щом не искате да пиете нищо и аз не искам. Тогава да продължим.
Седеше на края на креслото, с изправен гръб, опрял големите си ръце върху купа, който бе донесъл от писалището. Документи, пакети, кутии. Извади от вътрешния джоб на сакото си очила с метални рамки и си ги сложи.
— Добре, да пристъпим към практическите въпроси. Ще ги разгледаме един по един.
Първо взе един пакет, всъщност два големи издути плика, завързани заедно с ластична лента през средата.
— Това е за теб, Сира, за да си проправиш път в живота. Не е една трета от капитала ми, както по закон се полага на всяко от трите ми деца, но е всичко, което сега мога да ти дам в брой. Почти нищо не успях да продам, времената са неблагоприятни за всякакви сделки. Не мога и да ти оставя имоти: не си официално призната за моя дъщеря и вещните права ще те съсипят, а освен това ще се заплетеш в безкрайни дела със синовете ми. Както и да е, тук имаш сто и петдесет хиляди песети. Изглеждаш умна като майка си и сигурно ще съумееш да ги вложиш изгодно. Искам също с тези пари да се грижиш за нея, за да не й липсва нищо, и да я издържаш, ако един ден се наложи. Всъщност бих предпочел да разделя парите наполовина между двете, но понеже знам, че Долорес никога няма да ги приеме, оставям на теб да се погрижиш за всичко.
Беше протегнал пакета към мен. Преди да го взема, погледнах майка си объркано, без да знам какво да правя. С кратко и рязко кимване тя даде съгласието си. Едва тогава протегнах ръце.
— Благодаря — прошепнах аз.
— Няма защо, дъще, няма защо — отвърна той със сериозна усмивка. — Е, да продължим.
Взе една кутийка, тапицирана със синьо кадифе, и я отвори. Взе друга, този път червена и по-малка. Отвори и нея. Продължи така, докато станаха пет. Остави ги на масата. Светлината беше слаба и бижутата не блестяха, но въпреки това стойността им можеше да се отгатне.
— Това е от майка ми. Има още, но Мария-Луиса, жена ми, ги взе, когато замина на поклонение. Остави само най-скъпите, може би защото не са толкова дискретни. За теб са, Сира. Навярно никога няма да ги сложиш — както виждаш, те са доста пищни. Можеш обаче да ги продадеш или да ги заложиш, ако някога се наложи, и да получиш добра сума за тях.
Не знаех какво да отговоря. Майка ми обаче знаеше.
— В никакъв случай, Гонсало. Всичко това принадлежи на жена ти.
— Съвсем не — отсече той. — Това, скъпа ми Долорес, не е собственост на жена ми. Всичко това е мое и моята воля е да премине в ръцете на дъщеря ми.
— Не може, Гонсало, не може.
— Напротив, може.