— Не.
— Да.
Спорът беше дотук. Долорес замълча, беше изгубила битката. Той затвори кутийките. После ги подреди една върху друга като пирамида, най-голямата отдолу, най-малката — отгоре. Плъзна купчинката по лъскавата повърхност на масата и я постави пред мен, след което насочи вниманието си към някакви сгънати документи. Разгъна ги и ми ги показа.
— Това са сертификатите за бижутата с тяхното описание, оценка и всичко останало. Има също и нотариален документ, с който се удостоверява, че са моя собственост и че ти ги давам по собствена воля. Ще ти послужат, ако някога трябва да доказваш, че са твои. Надявам се да не се налага да доказваш нищо пред никого, но не се знае.
Сгъна документите, пъхна ги в една папка, върза я сръчно с червена лента и постави и нея пред мен. После взе един плик и извади от него два листа от пергаментова хартия с печати, подписи и други формалности.
— А сега още нещо, почти последното. Да видим как да ти го обясня. — Пауза, вдишване, издишване. Отново. — Написахме този документ с адвоката ми и един нотариус завери съдържанието му. В общи линии, в него се казва, че аз съм ти баща и ти си моя дъщеря. За какво ще ти послужи? Вероятно за нищо, но ако някой ден решиш да претендираш за наследството ми, ще установиш, че съм го завещал приживе на полубратята ти, така че ти никога няма да получиш от това семейство повече от това, което ще отнесеш днес от тази къща. За мен обаче това има стойност: означава публично признание на нещо, което би трябвало да съм направил преди много години. Тук е записано това, което свързва мен и теб, и сега ти можеш да правиш с него каквото поискаш — да го покажеш на хората или да го разкъсаш на хиляди парченца и да го изгориш. Това вече зависи само от теб.
Сгъна документа, прибра го в плика и ми го подаде, а от писалището взе последния плик. Предишният беше голям, от хубава хартия, с елегантен надпис и с щемпел от нотариус. Вторият беше малък, сивкав, обикновен и изглеждаше така, сякаш е бил пипан от десетки ръце, преди да стигне до нас.
— Това вече е краят — каза той, без да вдига очи.
Отвори го, извади съдържанието му и му хвърли бегъл поглед. После, прескачайки мен, го подаде на майка ми. Стана и се отправи към един от балконите. Там застана мълчаливо, с гръб към нас, с ръце в джобовете на панталона, съзерцавайки следобеда или бог знае какво. Това, което бе дал на майка ми, беше малка купчина снимки. Стари, пожълтели и с лошо качество, направени от някой уличен фотограф срещу нищожна сума в една пролетна утрин преди повече от две десетилетия. Двама красиви, усмихнати млади хора. Тайно влюбени, хванати в мрежата на една колкото голяма, толкова и неприемлива любов, без да знаят, че след годините на раздялата ще се изправят пред това свидетелство от миналото, той ще се обърне към прозореца, за да не я гледа в очите, а тя ще стисне зъби, за да не заплаче пред него.
Долорес разгледа бавно снимките една по една. После ми ги даде, без да ме поглежда. Аз също ги разгледах внимателно и ги прибрах отново в плика. Той се върна при нас, отново седна и поднови разговора:
— С това приключихме с материалните въпроси. Сега идва ред на съветите. Не че след толкова време искам да ти давам морални напътствия, дъще. Като се има предвид примерът ми, едва ли съм способен да вдъхвам доверие и да поучавам, но нали нямаш нищо против да ми отделиш още няколко минути след толкова години?
Кимнах.
— Добре, съветът ми е следният: махнете се час по-скоро от тук. И двете трябва да заминете колкото се може по-далеч от Мадрид. В чужбина, ако е възможно. Но не в Европа, там положението също не изглежда добро. Заминете за Америка, но ако ви се струва много далече, в Африка. В Мароко, отидете в протектората, мястото е добро за живеене. Спокойно е, откакто свърши войната с арабите, всичко е мирно. Започнете нов живот далеч от тази обезумяла страна, защото в най-неочаквания момент всичко ще се взриви и никой няма да остане жив.
Не успях да се сдържа:
— А вие защо не заминете?
Усмихна се горчиво. Протегна ръката си и стисна здраво моята. Беше гореща. Заговори, без да ме пуска:
— Защото вече не се нуждая от бъдеще, дъще. Вече изгорих всичките мостове. И не ми говори на „вие“, моля те. Аз изживях живота си, може би малко преждевременно наистина, но вече нямам нито желание, нито сили да се боря за нов живот. Когато човек предприема подобна промяна, трябва да го направи с мечти и надежди, с очаквания. Да тръгнеш без тях е равносилно на бягство, а аз не възнамерявам да бягам за никъде. Предпочитам да остана тук и да посрещна лице в лице това, което ме очаква. Но ти, Сира, си млада, трябва да създадеш семейство, да се грижиш за него. А Испания вече става опасно място. Това е съветът ми на баща и на приятел: замини. Отведи майка си с теб, за да види как растат внуците й. И обещай, че ще се грижиш за нея — нещо, което аз не успях да сторя.