— Какво ще правим сега с всичко това, Рамиро? — попитах аз с тревога.
— Искаш да кажеш, какво ще правиш ти, скъпа. Всичко това само твое. Ако искаш, мога да проуча кой е най-добрият начин да го съхраняваш. Може би е добра идея да оставим всичко в сейфа на офиса ми.
— А защо да не го занесем в някоя банка?
— Едва ли е удачно в тези времена.
Сривът на Нюйоркската борса преди няколко години, политическата нестабилност и още куп неща, които изобщо не ме интересуваха, бяха обясненията, с които подкрепи предложението си. Почти не му обърнах внимание: всяко негово решение ми се струваше правилно, само исках да намери час по-скоро сигурно място за това богатство, което вече ми пареше пръстите.
На следващия ден се върна от работа, натоварен с листове хартия и бележници.
— Непрекъснато мисля по твоя въпрос и смятам, че намерих решение. Най-добре е да основеш търговска фирма — обяви той още с влизането си.
Не бях излизала от къщи. Бях нервна и напрегната сутринта, все още под въздействието на странните усещания, които предизвикваше у мен мисълта, че имам баща с име и фамилия, който притежаваше богатство и изпитваше чувства. Неочакваното предложение на Рамиро само засили объркването ми.
— За какво ми е фирма? — попитах разтревожено.
— Така парите ти ще бъдат на по-сигурно място. И по още една причина.
И тогава ми разказа за неприятностите в компанията му, за търканията с италианските му шефове и за несигурността на чуждестранните фирми в страната, разтърсвана от конфликти в онези дни. И за идеи, говори ми също за идеи, като изброи цял куп проекти, за които дотогава не ми бе споменавал нито дума. Новаторски, блестящи проекти, които целяха да модернизират страната с чуждестранни машини и да открият така пътя към съвременността. Внос на английски комбайни за полята на Кастилия, американски прахосмукачки, с които градските къщи щели да искрят от чистота, и кабаре в берлински стил, за което вече предвиждал помещение на улица „Валверде“. Сред всички проекти обаче един се открояваше: школи „Питман“.
— От месеци обмислям идеята, още от момента, в който получихме една брошура във фирмата чрез бивши клиенти, но поради поста ми на управител не ми се стори удачно да се обърна лично към тях. Ако основем фирма на твое име, всичко ще бъде много по-просто — разясни той. — Школите „Питман“ работят на пълни обороти в Аржентина. Имат над двайсет филиала, хиляди ученици, които подготвят за длъжности във фирми, банки и в администрацията. Учат ги на машинопис, стенография и счетоводство с революционни методи и след единайсет месеца излизат с диплома в ръка, готови да завладеят света. А фирмата се разраства непрекъснато, отваря нови учебни заведения, наема персонал и трупа печалби. Ние бихме могли да направим същото, да основем школи „Питман“ от тази страна на океана. А ако предложим на аржентинците тази идея, като им кажем, че имаме законно учредена и подплатена с достатъчно пари фирма, навярно перспективите ни ще са много по-добри, отколкото ако се обърнем към тях като обикновени частни лица.
Нямах представа дали проектът е рационален, или е най-безумният от всички, но Рамиро говореше с такава увереност, с такава категоричност и осведоменост, че нито за миг не се усъмних, че идеята е велика. Продължи да излага подробностите и не преставаше да ме смайва с всяка своя дума:
— Освен това мисля, че би било добре да последваме съвета на баща ти и да напуснем Испания. Прав е тук положението е много напрегнато, скоро може да се случи нещо сериозно и моментът не е благоприятен за предприемане на нова дейност. Затова мисля, че трябва да го послушаме и да заминем за Африка. Ако всичко е наред, след като положението се успокои, можем да се върнем на полуострова и да създадем мрежа из цяла Испания. Дай ми време да се свържа от твое име със собствениците на „Питман“ в Буенос Айрес и да ги убедя да открием голям филиал в Танжер или в протектората. Най-много до месец ще получим отговор. А когато го получим, ариведерчи, „Испано-Оливети“ заминаваме и започваме да действаме.
— Но за какво им е на арабите да учат машинопис?
В отговор Рамиро звучно се изсмя. После ми доказа колко съм невежа.
— Какво говориш, скъпа. Нашата школа ще е предназначена за европейците, които живеят в Мароко. Танжер е интернационален град, търговско пристанище с жители, пристигнали от цяла Европа. Има много чуждестранни предприятия, дипломатически мисии, банки и всякакви финансови институции; възможностите за работа са огромни и навсякъде се нуждаят от квалифициран персонал, който да владее машинопис, стенография и счетоводство. В Тетуан положението е различно, но също има много възможности — населението не е таткова пъстро в етническо отношение, защото градът е столица на Испанско Мароко, но има твърде много чиновници и кандидати за чиновници, а те, както прекрасно знаеш, се нуждаят от подготовка, каквато школата „Питман“ може да им предостави.