— Наистина заслужаваш почивка. Но не искам да си заминеш, без да се сбогувам с теб. Нека те придружа до гарата. В колко тръгва влакът ти?
— В десет — отвърнах. По дяволите това желание да го видя отново.
— В девет ще дойда да те взема от хотела. Бих искал да дойда по-рано, но ще бъда зает през целия ден…
— Не се безпокой, Мануел, на мен също ще ми трябва време да се приготвя. Ще изпратя багажа на гарата късно следобед и ще те чакам.
— Тогава до девет.
— Ще те чакам в девет.
Вместо „Бентли“-то на Жуау, видях нов спортен „Астън Мартин“. Изпитах тревога, когато установих, че стария шофьор го няма: мисълта, че ще бъдем сами, ме безпокоеше и отблъскваше. Доколкото виждах, той не изпитваше същото.
Не забелязах никаква промяна в държането му към мен, нямаше и най-малък знак, че ме подозира. Беше все така внимателен, забавен и очарователен, сякаш целият му свят се въртеше около красивите коприни, които ми показа в кабинета си, и той нямаше нищо общо с циничната афера с мините за волфрам. За последен път минахме по крайбрежната магистрала и профучахме по улиците на Лисабон, като карахме минувачите да се обръщат след нас. Озовахме се на перона двайсет минути преди заминаването, той настоя да се качи с мен във влака и да ме изпрати до купето. Тръгнахме по коридора: аз отпред, той на крачка зад мен, стиснал дръжката на куфарчето ми, в което сред безобидни козметични продукти и бельо се криеха доказателства за безчестието му.
— Номер осем, пристигнахме — казах аз.
През отворената врата се виждаше елегантно и безупречно чисто купе. Облицовани с ламперия стени, дръпнати пердета, седалка и легло, което още не беше приготвено.
— Е, скъпа Арис, време е да се сбогуваме — каза той, като остави куфарчето на пода. — За мен беше истинско удоволствие да се запозная с теб. Ще ми е трудно да свикна с отсъствието ти.
Съжалението му изглеждаше истинско, може би предположението, че Гамбоа ме е обвинил, в крайна сметка бе неоснователно. Може би излишно се бях тревожила. Може би никога не е имал намерение да каже нещо на шефа си и доверието му в мен не се бе пропукало.
— Гостуването ми тук беше чудесно, Мануел — казах аз и протегнах ръце към него. — Аз съм изключително доволна, клиентките ми ще бъдат впечатлени. А ти направи всичко толкова лесно и приятно, че не знам как да ти се отблагодаря.
Той хвана ръцете ми и ги задържа в своите. В замяна получи най-сияйната ми усмивка, зад която се криеше огромно желание този фарс най-сетне да приключи. След няколко минути началникът на гарата щеше да даде сигнал със свирката си, да свали флагчето и „Лузитания Експрес“ щеше да потегли по релсите и да се отдалечи от Атлантика към центъра на полуострова. Зад мен завинаги щяха да останат Мануел да Силва и зловещите му сделки, шумният Лисабон и целият този свят, обитаван от чужденци. Последните пътници се качваха забързано във влака и ние постоянно трябваше да се притискаме до стената, за да им дадем път.
— По-добре тръгвай, Мануел.
— Да, мисля, че вече е време.
Беше настъпил моментът да сложим край на това подобно на пантомима сбогуване, да вляза в купето и да се уединя. Оставаше само да си тръгне, всичко друго вече бе наред. И тогава неочаквано усетих как лявата му ръка обгръща тила ми, а дясната — раменете, странния вкус на топлите му устни върху моите и една тръпка, която ме прониза от главата до петите. Беше разтърсваща целувка. Крепка и дълга, и аз се почувствах объркана, обезоръжена и неспособна да реагирам.
— Приятно пътуване, Арис.
Не ми даде възможност да му отговоря. Преди да го сторя, той си беше отишъл.
63.
Отпуснах се на седалката, а в съзнанието ми като на екран преминаха събитията от последните дни. Припомних си епизодите и декорите и се запитах кои от действащите лица в този странен филм ще срещна отново и кои няма да видя повече. Върнах се в края на всеки епизод: щастливите бяха малко, недовършените — много. И когато филмът свършваше, екранът се изпълваше с последната сцена: целувката на Мануел да Силва. Все още усещах вкуса й на устните си, но не можех да намеря подходящото прилагателно за нея. Спонтанна, страстна, цинична, чувствена. Може би всяко от тях. Може би никое.
Надигнах се от мястото си и погледнах през прозореца, полюшвана от лекото потракване на влака. Пред очите ми се изнизваха бързо последните светлини на Лисабон, които постепенно избледняха и се размиха, стопиха се в далечината и пейзажът потъна в мрак. Станах, имах нужда да се разсея. Беше време за вечеря.