Излязохме бързо в коридора в момента, в който се чу изсвирване: когато стигнахме до вратата, локомотивът също бе изсвирил в отговор и влакът потегли. Маркъс слезе пръв, докато аз хвърлих на перона тетрадката, чантата и обувките си — щях да си счупя някой глезен, ако се опитах да скоча с тях. После той ми протегна ръка, аз я хванах и скочих.
Почти веднага след това се разнесоха гневните викове на началника на гарата, видяхме го да тича към нас, като ръкомахаше бурно. Разтревожени от виковете му, отвътре излязоха двама железничари; през това време влакът невъзмутимо набираше скорост.
— Да вървим, Сира, трябва да се махнем от тук — подкани ме Маркъс.
Вдигна едната обувка и ми я подаде, после другата. Държах ги и ръце, но не ги обух вниманието ми беше насочено другаде. През това време тримата служители ни бяха наобиколили и ни упрекваха съвсем закономерно за инцидента, докато началникът на гарата ни се караше за постъпката с викове и сърдити жестове. Двама просяци се приближиха любопитно, след няколко секунди лавкаджийката и един млад сервитьор се присъединиха към групата, за да разберат какво се е случило.
И тогава сред този хаос от укори, развълнувани възгласи и глъч чухме острото изсвирване на влака, който внезапно спря.
Целият перон замря и потъна в тишина, сякаш покрит от някаква пелена на спокойствие, докато колелата свистяха по релсите с продължителен режещ звук.
Маркъс пръв се окопити.
— Задействали са аварийната спирачка. — Гласът му звучеше глухо и властно. — Разбрали са, че сме скочили. Да вървим, Сира, трябва да се махнем от тук веднага.
Като по даден знак групата отново се раздвижи. Разнесоха се викове, заповеди, тропот и гневни жестове.
— Не можем да си тръгнем — отвърнах, като се въртях и оглеждал земята. — Не мога да намеря тетрадката си.
— Забрави за проклетата тетрадка, за бога! — извика гневно той. — Идват за теб, Сира, имат заповед да те убият!
Той ме хвана за ръката и ме задърпа, готов да ме отведе от там дори и насила.
— Ти не разбираш, Маркъс, трябва да я намеря на всяка цена, не мога да я оставя — казах аз, докато продължавах да се оглеждам. Накрая съзрях нещо. — Там е! Там! — извиках, като опитвах да се отскубна и сочех нещо в тъмнината. — Там, на релсите!
Скърцащият звук на спирачките заглъхна и влакът най-после спря, през прозорците му занадничаха глави. Гласовете и виковете на пътниците се присъединиха към безспирните обвинения на железничарите. И тогава ги видяхме. Две сенки изскочиха от един вагон и се затичаха към нас.
Прецених разстоянието и времето. Все още можех да сляза и да взема тетрадката, но щеше да ми е трудно да се изкача отново на перона: беше доста високо и вероятно нямаше да достигна ръба. Все пак трябваше да опитам, трябваше да взема кройките на всяка цена, не можех да се върна в Мадрид без това, което бях записала в тях. Тогава усетих как Маркъс ме сграбчва отзад. Отдръпна ме от ръба, като почти ме вдигна във въздуха, и скочи на релсите.
Веднага щом взех тетрадката, всичко останало беше лудешки бяг. Лудешки бяг през перона по диагонал, лудешки бяг по кънтящите плочки на празната чакалня, лудешки бяг през тъмния площад пред гарата. Докато стигнахме до колата. Хванати за ръка в тъмната нощ, както във времето, което бе останало зад нас.
— Какво, по дяволите, има в тази тетрадка, за да рискуваш живота ни заради нея? — попита той, запъхтян, докато потегляше бързо.
Дишайки все още на пресекулки, аз коленичих на седалката и погледнах назад. Сред праха, вдигнат от задните колела, зърнах двамата мъже от влака да тичат с все сила към нас. В началото ни разделяха едва няколко метра, но разстоянието постепенно се увеличи. После видях как се предават. Първо единият забави постепенно стъпките си и накрая спря зашеметен, с раздалечени крака и ръце на главата, сякаш не вярваше на случилото се. Другият издържа още няколко метра, но и той скоро се отказа. Последното, което видях, бе как мъжът се наведе напред, хвана се за корема и повърна всичко, което малко преди това бе изял с такъв апетит.
Щом се уверих, че вече не ни преследват, отново седнах, като дишах все още запъхтяно, и отговорих на въпроса на Маркъс:
— Най-хубавите кройки, които съм правила в живота си.
65.
— Гамбоа наистина е заподозрял нещо, когато ти е донесъл орхидеите, скрил се и изчакал да види кой е притежателят на шапката върху писалището. И тогава ме видял да излизам от стаята ти. Познава ме много добре, бил съм в офиса на компанията много пъти. После отишъл да уведоми Да Силва, но шефът му не го приел; казал му, че е зает с важна работа, че ще поговорят на следващия ден. И така и направил днес. Когато Да Силва разбрал за какво става дума, изпаднал в ярост, уволнил го и започнал да действа.