Станахме като тях и навлязохме в един период, в който имаше всичко, освен спокойствие. Понякога се любехме с часове в стаята ни в „Континентал“, докато морският бриз полюшваше белите, завеси; неистова страст под монотонния шум на перките на вентилатора, примесен с пресекливото ни дишане, пот с мирис на сяра върху кожата ни и измачкани и свлечени на пода чаршафи. Понякога изобщо не се прибирахме, живеехме на улицата денем и нощем. В началото бяхме само двамата, не познавахме никого. В някои дни, когато източният вятър не духаше силно, ходехме на плажа Боси Дипломатико; в следобедите се разхождахме по наскоро построения булевард „Пастьор“, гледахме американски филми във „Флорида Курсаал“ и в „Капитол“ или сядахме в някое кафене на Соко Чико — пулсиращия център на града, където арабското и европейското се преплитаха с изящество и лекота.
Уединението ни обаче продължи само няколко седмици: Танжер беше малък, Рамиро — прекалено общителен, а през онези дни всички сякаш спешно се нуждаеха да завържат нови приятелства. На кратко, започнахме да поздравяваме познати лица, да научаваме имена и да се присъединяваме към компании в заведенията. Обядвахме и вечеряхме в „Бретан“, в „Рома Парк“ или в „Брасри дьо ла Плаж“, а вечер ходехме в Руския бар или в „Чатам“, или в „Детройт“ на площад „Франция“, или в „Сентрал“, където имаше група унгарски танцьорки, или гледахме представленията на вариетето „Мсалах“ в големия му остъклен павилион, който преливаше от французи, англичани, испанци, евреи с различно поданство, германци, руснаци, които танцуваха, пиеха и говореха за политика на смесица от езици под звуците на невероятен оркестър. Понякога отивахме в „Хафа“, до морето, и оставахме в шатрите до зори. Имаше възглавници на земята, с излегнали се на тях хора, които пушеха канабис и пиеха чай. Богати араби, европейци със съмнително състояние, които може би също са били богати в миналото. В онова несигурно време рядко си лягахме преди съмване, раздвоени между очакването на новини от Аржентина и безделието наложено ни забавянето им. Постепенно свикнахме да се движим с кола из новата европейска част и да вървим пеш из арабската; да съжителстваме с многоликото присъствие на преселниците и местните хора. С восъчнобледите дами с широкополи сламени шапки и перли, разхождащи пуделите си, и възчерните бръснари, работещи на открито с допотопните си инструменти, с уличните продавачи на помади и мазила, с безупречните тоалети на дипломатите, със стадата от кози и бързите, прокрадващи се и почти без липа силуети на мюсюлманките в техните джелаби и кафтани.
Ежедневно пристигаха новини от Мадрид. Понякога ги четяхме в местните вестници на испански „Демокрасия“, „Диарио де Африка“ или в републиканския „Ел Порвенир“. Друг път просто ги чувахме от устата на вестникопродавците в Соко Чико, които обявяваха с викове заглавията на различни езици: „Ла Ведета ди Танджери“ на италиански, „Льо Журнал дьо Танжер“ на френски. От време на време получавах писма от майка ми — кратки, прости, дистанцирани. Така научих, че дядо ми е починал кротко и мълчаливо на люлеещия се стол, и между редовете подразбрах, че с всеки ден й е все по-трудно да оцелява.
Беше също време на открития. Научих няколко фрази на арабски — малко, но полезни. Слухът ми свикна със звученето на други езици — френски, английски и на други акценти на собствения ми език, като хакетия, диалекта, на който говореха евреите сефаради в Мароко смесица на староиспански с арабски и еврейски думи. Узнах, че има вещества, които се пушат или се инжектират, или се смъркат през носа и разстройват сетивата; че някои хора са способни да продадат собствената си майка на масата за бакара и че има плътски страсти, които допускат много повече съчетания от тези на мъж и жена върху хоризонталата на леглото. Научих и за някои събития в света, за които в невежеството си дори не бях чувала: че преди години в Европа е имало война, че в Германия управлява някой си Хитлер, когото едни величаели, а други се бояли от него, и че може днес да се чувстваш привидно сигурен на дадено място, а утре да изчезнеш, за да спасиш кожата си, да не ти строшат кокалите или да не свършиш на място, по-лошо и от най-зловещите ти кошмари.