— А ти как научи всичко това?
— Самият Гамбоа дойде при мен днес следобед. Не е на себе си, ужасно е уплашен и търси отчаяно някой, който да го вземе под своя закрила. Затова е сметнал, че може би ще бъде в по-голяма безопасност, ако се сближи с англичаните, с които преди са имали отлични отношения. Той също не знае какво точно прави шефът му, защото Да Силва го крие дори от доверените си хора, но по държането му преценил, че животът ти е в опасност. Веднага след разговора ни с Гамбоа те потърсих в хотела, но ти вече беше излязла. Дойдох на гарата в момента, в който влакът потегляше, и когато зърнах отдалече Да Силва сам на перона, помислих, че всичко е наред. Докато в последната секунда не забелязах, че дава знак на двама души, които се бяха показали на един прозорец на влака.
— Какъв знак?
— Осем. С петте пръста на едната ръка и три на другата.
— Номерът на купето ми…
— Само това е оставало да уточнят. Всичко друго вече е било уговорено.
Връхлетя ме странно чувство. На страх, примесен с облекчение, на слабост и гняв едновременно. Може би такъв бе вкусът на предателството. Знаех обаче, че нямам причини да се чувствам предадена. Вече бях измамила Мануел, прикрита зад една банална и прелъстителна фасада, а той се бе опитал да ми отмъсти, без да си изцапа ръцете и без да изгуби и частица от елегантността си. Измяна за измяна, така се вършеха нещата.
Продължихме да пътуваме по прашни пътища, заобикаляйки дупки и ями, прекосявайки потънали в сън градчета, мизерни селца и пусти терени. В продължение на десетки километри единствената светлина, която виждахме, беше от фаровете на колата ни, пробиваща си път в гъстия мрак — нямаше дори луна. Маркъс предполагаше, че хората на Да Силва няма да останат на гарата, че може би ще намерят начин да тръгнат след нас. Затова продължи да кара с висока скорост, сякаш двамата типове все още ни следваха по петите.
— Почти съм сигурен, че няма да посмеят да влязат в Испания. Ще се окажат на непознат терен, в който не контролират правилата на играта. Но не бива да се успокояваме, докато не пресечем границата.
Щеше да бъде съвсем логично Маркъс да ме разпита за причините, поради които Да Силва се опитваше да ме елиминира по този коварен начин, след като се бе държал толкова любезно с мен преди няколко дни. Самият той ни беше видял да вечеряме и да танцуваме в казиното, знаеше, че всеки ден се возя с колата му и че получавам подаръци от него в хотела. Може би очакваше някакъв коментар относно естеството на предполагаемата ми връзка с Да Силва, може би някакво обяснение за това, което се е случило между нас, нещо, което да хвърли светлина върху причината за зловещата му поръчка в момент, когато бях на път да напусна страната и живота му. Аз обаче упорито мълчах.
Той продължи да говори, все така съсредоточен в пътя, като подхвърляше забележки и мнения с надеждата, че най-сетне ще се реша да добавя нещо.
— Да Силва — продължи той — те е приел в дома си и е допуснал да бъдеш свидетел на нещо, което се е случило там снощи, на нещо, за което не знам.
Не отвърнах нищо.
— И което ти явно нямаш намерение да споделиш.
Наистина нямах.
— Сега е убеден, че си се свързала с него по нечия поръчка, и подозира, че не си обикновена чуждестранна модистка, която случайно се е появила в живота му. Смята, че си се сближила с него с цел да го шпионираш, но се заблуждава в предположенията си за кого работиш. От това, което му е казал доносникът Гамбоа, той грешно е заключил, че го правиш за мен. Във всеки случай, в негов интерес е да си държиш устата затворена. Ако е възможно, завинаги.
Все така не казвах нищо. Предпочетох да крия мислите си, като се преструвам, че не разбирам за какво говори. Накрая моето мълчание стана непоносимо и за двамата.
— Благодаря, че ми помогна, Маркъс — прошепнах аз.
Не го излъгах. Нито го излъгах, нито го разнежих, нито го трогнах с фалшивата си искреност.
— За кого работиш, Сира? — попита той бавно, без да откъсва очи от пътя.