Извърнах глава и погледнах профила му в полумрака. Изострения нос, силната челюст; същата решителност, същата увереност. Изглеждаше съвсем като мъжа, когото познавах от Тетуан.
— Ти за кого работиш, Маркъс?
На задната седалка се настани една невидима, но осезаема спътница: подозрителността.
Преминахме границата след полунощ. Маркъс показа британския си паспорт, а аз — мароканския. Забелязах, че се вглежда в него, но не попита нищо. Не съзряхме и следа от хората на Да Силва, имаше само двама сънливи полицаи, които нямаха никакво желание да си губят времето с нас.
— Може би е по-добре да преспим някъде. Вече сме в Испания и знаем, че не са ни проследили, нито са ни изпреварили. Утре ще хвана влака, а ти ще се върнеш в Лисабон — предложих аз.
— Предпочитам да продължим за Мадрид — отсече той.
Продължихме пътя си, без да срещнем нито една кола. И двамата бяхме потънали в мислите си. Подозрителността беше събудила мнителността ни, а мнителността мълчание, тежко и неловко мълчание, изпълнено с недоверие. Неоправдано с нищо мълчание. Маркъс току-що ме бе измъкнал от най-опасната ситуация в живота ми и щеше да шофира цялата нощ само за да ме закара жива и здрава до дома ми, а аз му се отплащах, криейки главата си като щраус в пясъка, и отказвах да му подхвърля каквато и да е следа, която да му помогне да се ориентира. Но не можех да говоря. Не би трябвало да му се доверявам, преди да проверя нещо, което подозирах и за което Розалинда бе намекнала по време на разговора ни в нощта, когато отидох при нея. А може би все пак трябваше да му кажа, да му подхвърля нещо? Фрагмент от предната нощ, нещо откъслечно, някоя ключова дума. Нещо, което да послужи и на двамата: на него — за да задоволи поне отчасти любопитството си, а на мен — за да подготвя почвата, преди да получа потвърждение на предчувствията си.
Бяхме отминали Бадахос и Мерида. Мълчахме още от границата, измъчвани от взаимно недоверие. Не се мяркаха коли, докато се носехме с пределна скорост из разбитите пътища и римските мостове.
— Помниш ли Бернхарт, Маркъс?
Стори ми се, че мускулите на ръцете му се напрегнаха, а кръстите му стиснаха по-здраво волана.
— Да, разбира се, че го помня.
Внезапно полумракът в колата се изпълни с картини и образи от онзи ден, след който нищо между нас вече не беше същото. Една лятна мароканска привечер, домът ми на „Сиди Мандри“, един журналист, който ме чакаше до балкона. Изпълнените с хора улици на Тетуан, градините на Висшия комисариат, оркестърът на халифа, свирещ тържествено химни, жасмин и портокалови дръвчета, нашивки и униформи. Отсъстващата Розалинда и възторженият Бейгбедер, играещ ролята на отличен домакин, без дори да подозира, че след време същият човек, когото тогава посрещаше тържествено, накрая ще му отреже главата. Група германци бяха наобиколили един гост с очи на котарак и спътникът ми ме помоли да му помогна да събере тайна информация. Друго време, друга страна, но всичко всъщност беше почти същото. Почти.
— Вчера вечерях с него във вилата на Да Силва. После разговаряха до късно след полунощ.
Знаех, че едва се сдържа, че иска да узнае повече неща: нуждаеше се от сведения и подробности, но не смееше да попита, защото не ми се доверяваше напълно. Кротката някога Сира също се бе променила.
Накрая не устоя:
— Чу ли нещо от разговора им?
— Абсолютно нищо. Имаш ли представа какво общо могат да имат двамата?
— Никаква.
Лъжех и той го знаеше. Той лъжеше и аз го знаех. Никой от нас не беше готов да сложи картите си на масата, но тази кратка среща с миналото смекчи напрежението помежду ни. Може би защото ни припомни едно минало, в което още не бяхме изгубили напълно невинността си. Може би защото този спомен ни помогна да си възвърнем частица от близостта и ни накара да осъзнаем, че има нещо, което все още ни свързва, независимо от лъжите и чувството на обида.
Опитах се да внимавам в пътя и да не се отпускам, но напрежението от последните дни, натрупаното безсъние и преживяната през тази нощ тревога ме бяха изтощили до такава степен, че постепенно ме обзе изнурителна слабост. Твърде дълго бях балансирала върху въжето.
— Спи ли ти се? — попита Маркъс. — Ела, облегни се на рамото ми.
Сгуших се до него, за да почувствам топлината му.
— Заспивай. Остава още малко — прошепна той.
Започнах да пропадам в някакъв клокочещ черен кладенец, в който преживях отново кошмарните сцени, деформирани от съня. Мъже, които ме преследваха, размахвайки нож; дългата влажна целувка на една змия; жените на португалските собственици на волфрамови находища, танцуващи върху една маса; Да Силва, броящ с пръсти; Гамбоа, който ридаеше; Маркъс и аз, тичащи в тъмнината по уличките на Тетуан.