Ритуалът беше същият. Пристигнах сама и посрещнах никого по стълбите. Същата медицинска сестра ми отвори вратата и ме въведе в кабинета.
— Добър ден, Сиди. Радвам се отново да ви видя. Добре ли пътувахте? Разказват чудесни неща за „Лузитания Експрес“.
Стоеше прав до прозореца, безупречно облечен, както винаги. Приближи се и стисна ръката ми.
— Добър ден, капитане. Пътувах чудесно, благодаря. Купетата на спалния вагон са истинско вълшебство. Исках да ви видя възможно най-скоро, за да ви информирам за престоя си.
— Благодаря ви. Моля, седнете. Цигара?
Държеше се спокойно и сякаш не бързаше да узнае резултатите от работата ми. Припряността, която бе проявил преди две седмици, се бе изпарила като по чудо.
— Всичко мина добре и мисля, че събрах много интересна информация. Вашите предположения се оказаха верни. Да Силва преговаря с германците за доставки на волфрам. Окончателната сделка бе сключена в четвъртък вечерта в дома му, в присъствието на Йоханес Бернхарт.
— Добра работа, Сиди. Тази информация ще ни бъде много полезна.
Не изглеждаше учуден. Нито впечатлен. Нито благодарен. Безпристрастен и равнодушен. Сякаш това изобщо не бе ново за него.
— Изглежда, новината не ви учудва — казах аз. — Знаехте ли вече нещо за това?
Запали една „Крейвън Ей“ и след като всмукна и изпусна дима, отговори:
— Днес сутринта ни информираха за срещата на Да Силва с Бернхарт. А щом е замесен Бернхарт, в момента могат да обсъждат единствено доставките на волфрам, което потвърждава подозренията за нелоялност на Да Силва към нас. Вече изпратихме доклад в Лондон с информация по въпроса.
Изтръпнах леко, но се опитах гласът ми да прозвучи естествено:
— Какво съвпадение, че точно днес някой ви е уведомил за това. Мислех, че само аз съм натоварена с тази мисия.
— Сутринта изненадващо ни посети наш агент, който действа в Португалия. Беше съвсем неочаквано. Тръгнал е снощи от Лисабон с кола.
— А видял ли е този агент Бернхарт и Да Силва заедно?
— Той лично не, но негов напълно доверен човек ги е видял.
Насмалко щях да се разсмея. Значи неговият агент бил информиран за Бернхарт от напълно доверен човек. Е, това беше ласкателно все пак.
— Бернхарт много ни интересува — продължи Хилгарт, нищо неподозиращ за мислите, които ме вълнуваха. — Както ви казах в Танжер, той е мозъкът на „Софиндус“, корпорацията, под чието прикритие Третият райх осъществява сделките си в Испания. Информацията, че води преговори с Да Силва в Португалия, е от огромно значение за нас, защото…
— Извинете, капитане — прекъснах го аз. — Позволете да ви задам един въпрос. Агентът, който ви е информирал, че Бернхарт е преговарял с Да Силва, също ли е агент на УСО, някой от наскоро вербуваните като мен?
Той бавно угаси цигарата си, преди да ми отговори. После вдигна очи.
— Защо питате?
Отправих му най-невинната усмивка, на която бях способна.
— Нищо конкретно — казах, като свих рамене. — Това, че двамата сме се появили с една и съща информация в един и същи ден, е такова неочаквано съвпадение, че дори изглежда забавно.
— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но не, не става дума за наскоро вербуван агент. Получихме информацията чрез един от нашите хора в СИС, с други думи, от разузнаването. И не се съмняваме ни най-малко в истинността й: става дума за напълно сигурен агент с доста години опит. Чистокръвен, както бихте казали вие, испанците.
По гърба ми премина тръпка. Всички детайли вече се бяха наместили. Чутото отговаряше напълно на предположенията ми и въпреки това, усетих студен полъх в душата си. Но нямах време да изпадам в сантименталности, трябваше да продължа напред. Да докажа на Хилгарт, че начинаещите агенти също са способни да рискуват живота си в мисиите, които им възлагат.